Снимка: iStock

Картата на света вече не се рисува с граници, а с пристанища. На двата края на Панамския канал стоят два терминала, управлявани от хонконгската CK Hutchison – компания, която днес се възприема не толкова като бизнес оператор, а като продължение на китайското стратегическо присъствие по морските пътища. От Вашингтон до Брюксел тази география буди тревога: над 40% от контейнерния трафик на САЩ преминава през Панама. Всеки ден забавяне там струва стотици милиони долари. За Тръмп решението е политическо – „Каналът е даден на Панама, не на Китай. И си го връщаме“, заяви той в първата си реч след завръщането в Белия дом.

Проблемът е, че мрежата вече е изградена. За две десетилетия Китай създаде глобална система от над 90 дълбоководни порта извън своите граници, от които 34 са сред стоте най-натоварени в света. Cosco, China Merchants и CK Hutchison присъстват в Европа, Африка, Латинска Америка и Близкия изток – навсякъде, където минават стратегически морски коридори. От гръцкия Пирей до перуанския Чанкай и нигерийския Леки, китайският капитал стана неизбежен в инфраструктурата на глобалната търговия.

Мотивът е двоен. От една страна икономически – Китай държи около 15% от световния износ и има интерес да контролира възлите на своята логистика. PwC изчислява, че всеки долар инвестиция в африканско пристанище носи тринадесет долара нова търговия. От друга – геополитически. С единствена военна база в Джибути, Пекин използва „търговските“ си пристанища като потенциални логистични точки. В китайската стратегическа терминология те се наричат „морски опорни пунктове“ – понятие, което обединява икономика и сигурност в един модел.

Вашингтон вижда в тази архитектура заплаха. Американски сенатори предупреждават, че китайското присъствие в Панама може да забави с десетина дни всяка евентуална военна операция към Тайван. Държавният секретар Марко Рубио директно посочи, че подобна инфраструктура може да бъде използвана за разузнаване или за блокиране на военноморски пътища. Китай отговаря с обичайния рефрен – всичко е търговия, а обвиненията са „безпочвени“. Но фактът остава: пристанища, построени и управлявани от китайски компании, вече приемат китайски военни кораби, от Средиземно море до Индийския океан.

В Европа Пирей е символ на това колко тънка е линията между икономическа полза и стратегическа зависимост. Гръцкият порт, в който Cosco придоби контролен дял по време на дълговата криза, донесе на страната инвестиции и трафик, но днес се разглежда в Брюксел като стратегическа грешка. Европейската комисия вече подготвя механизми за ограничаване на чуждия контрол върху критичната инфраструктура. Подобни дебати текат и в Австралия, където правителството на Албаниз подготвя връщане на Дарвин под национален контрол – десет години след като беше отдаден на китайската Landbridge.

В Африка пристанища като Леки в Нигерия и Джибути се превърнаха в икономически спасителен пояс. Западният капитал дълго избягваше континента, а Китай предложи финансиране, инженеринг и бързи срокове. Сега обаче същите тези проекти осигуряват на Пекин постоянен достъп до логистика, ресурси и политическо влияние. Почти половината от африканските пристанища с китайско участие вече са посрещали кораби на китайския флот.

В Латинска Америка портът Чанкай в Перу промени баланса. Построен от Cosco и финансиран с китайски кредити, той е първото съоръжение на тихоокеанския бряг на Южна Америка, способно да приема гигантски контейнеровози. Това намали времето за транспорт на плодове и суровини към Китай и отвори нов маршрут за зърно и метали, който може да измести американския износ. За Вашингтон това е още един фронт в търговската война: инфраструктурата започва да определя търговските дялове.

Днес Пекин няма нужда да придобива нови обекти. Контролът му вече е мрежов и дълбоко вплетен в глобалната икономика. Американските опити да „вземат обратно“ ключови локации ще се сблъскат с икономическа реалност – договори, дългове и местни интереси, които правят процеса практически необратим. Светът се движи по морета, които Китай вече е картографирал чрез инвестиции.

Това не е нова колонизация, а нова логистика на влияние. Пристанищата днес са валута – с тях се купува достъп, време и сигурност. И докато Западът тепърва дефинира какво означава „икономическа независимост“ в свят на взаимни зависимости, Китай вече има на своя страна нещо по-конкретно: географията.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.