Снимка: iStock

Америка навлезе в необичаен режим: правителството е затворено, но изпълнителната власт не просто оцелява на „автопилот“, а разширява периметъра си. За броени дни Белият дом освободи хиляди федерални служители, пренасочи милиарди долари и заплаши да прекрати едностранно „демократически програми“ — всичко това в условията на бюджетно блокиране. Републиканските лидери в Конгреса до голяма степен подкрепят тезата, че президентът разполага с широки правомощия по време на shutdown, докато юристи и опозиционни депутати оспорват законността на редица действия и предупреждават за подкопаване на една от най-силните спирачки срещу прекомерна власт на изпълнителната власт — правото на Конгреса върху „портфейла“ на държавата.

Фактите говорят: администрацията ускори кадровите съкращения, наложи пауза върху инфраструктурни проекти в щати с демократично мнозинство и пренасочи приблизително 8 млрд. долара от отбранителни пера, за да гарантира изплащането на военните заплати в условия на липса на ново финансиране. Паралелно с това бяха обявени списъци с програми, които Белият дом възнамерява да затвори като част от по-широката стратегия за намаляване на разходи по време на shutdown. За първи път от десетилетия бюджетната конфронтация се използва толкова агресивно за промяна на приоритети, процедури и баланс на силите между институциите. Според водещи медии като Bloomberg и Reuters, юридическите спорове вече са в ход, а съдилищата подготвят ускорени изслушвания — индикатор, че институционалният арбитраж тепърва започва.

Политическата динамика в Капитолия добавя още един слой напрежение. Сенатът неколкократно блокира временни законопроекти за финансиране, докато Камарата на представителите остана без редовни пленарни заседания за необичайно дълъг период насред shutdown-а. Говорителят от Републиканската партия защитава стратегията с аргумент, че долната камара вече е свършила „своята част“ с приет проектозакон и че членовете работят по места, но отсъствието от Вашингтон създаде политически вакуум, запълнен от опозицията с публични акции и послания за „празни коридори“. Умерени републиканци от Сената признават ерозия на доверието в процеса, когато орязвания на разходи се случват чрез процедурни „задни входове“ и едностранни решения. Така бюджетният спор преминава от спор по числа към спор за процедура — кой задава темпото и кой печели от бавенето.

Историческият контекст прави ситуацията още по-съществена. От началото на 80-те години САЩ преживяха над дузина shutdown-и, но нито един не бе използван толкова целенасочено за кадрово прочистване и пренареждане на бюджетни приоритети. Разгръщането на извънредни правни основания — създадени някога за рискове в националната сигурност — към икономическа и административна сфера променя дефиницията за това какво е „временно управление“ на държавата. Ключова фигура тук е бюджетната канцелария, която в последните години изгради репутация на „фискален скалпел“ — съкращения на разходи, които влизат в сила, преди Конгресът да успее да ги отмени — се превръща в инструмент за политически натиск. Когато процесът се ускорява, дори малки процедурни предимства се мултиплицират в големи политически резултати.

Психологията на избирателя и пазарите е също толкова важна, колкото и буквалните правомощия. Плащането на военни заплати в условията на shutdown е мощен символ — сигнал, че президентът „държи волана“, дори когато Конгресът спори. Замразяването на проекти в опозиционни щати е друг сигнал — политически адресиран и ясно разпознаваем. Смяната на послания по сайтове на агенции и служебни автоответници, които прехвърлят отговорност към опонента, допълва комуникационния натиск. Всичко това не просто печели дни в публичния дебат; то превръща бюджетното блокиране в арена, където изпълнителната власт акумулира лостове, докато законодателната власт търси общ знаменател.

Но колкото повече тази динамика продължава, толкова по-реални стават и икономическите разходи. Инвеститорите традиционно приемат, че Конгресът е институционалната котва на фискалната дисциплина — „властта на портфейла“ е предназначена да държи президента, агенциите и програмите в рамки. Когато обаче изпълнителната власт може да пренасочва средства, да орязва разходи и да пренарежда приоритети по време на shutdown, рискът се измества от „дали“ към „как“: не само дали ще има бюджет, а как ще се управлява държавата, когато няма. Това има цена — в риск-премии по държавния дълг, в по-скъпо финансиране на дефицита, в непредвидимост за федерални изпълнители и щати, които разчитат на федерални трансфери.

Разбира се, има и контрааргумент: криза като shutdown изисква бързи решения, за да се предпазят ключови функции — армия, сигурност, критична инфраструктура. Тази линия на защита доминира в мнозинството и резонира с част от обществото, което поставя „реда“ над „процедурата“, когато държавата спира. Но именно тук се крие стратегическият риск: ако временната извънредност се превърне в норма, демократичната проверка на изпълнителната власт се размива. Всяка следваща безизходица ще укрепва този, който може да действа едностранно — а това променя стимулите на всички играчи.

Какво следва оттук? Първо, съдилищата ще трябва да очертаят граници — дали масовите освобождавания и пренасочването на средства са допустими в този мащаб и по този начин по време на shutdown. Второ, Сенатът трябва да реши дали ще отвори път към временно финансиране с минимални условия или ще поддържа вакуума, който обективно усилва Белия дом. Трето, Камарата — ако се върне към активен режим, натискът за преговори може да се увеличи рязко; ако остане в режим „отсъствие“, дневният ред ще продължи да се пише от изпълнителната власт и от медиите, които усилват ефекта на всеки следващ ход.

В историческата памет на американската политика shutdown-ите винаги са били инструмент за натиск, но рядко — за промяна на архитектурата на властта. Днешният епизод е различен, защото превръща временното безвремие в поучителен експеримент: какво се случва, когато спрем парите, но не спрем действията. Отговорът няма да дойде от един съд или от едно гласуване, а от поредица от тестове — правни, институционални и обществени — които ще подскажат дали „властта на портфейла“ остава последната непреодолима спирачка в системата или се превръща в още една променлива в политическа игра за бързина.

Финалът е прост, но труден за приемане: това не е спор за ред в един законопроект, а спор за дефиницията на бюджета. Компаниите могат да отлагат инвестиции, пазарите — да искат по-висока премия, съдилищата — да връщат отделни решения. Но ако институциите загубят навика да се контролират взаимно, възстановяването на този рефлекс е бавно и скъпо. В свят на дефицити и геополитически шум дисциплината е валута — и точно днес тя поскъпва, защото е в дефицит.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.