Снимка: iStock

НАТО се приближава до граница, която досега се опитваше да не прекрачва. След месеци на предпазливи формулировки, дипломатически резерви и настояване, че всяко участие около Ормузкия проток трябва да бъде възможно само след затихване на бойните действия, в Алианса вече се говори за по-пряка роля. Причината не е внезапна промяна в политическите убеждения на европейските столици, а натискът на реалността: затвореният проток започва да удря икономиките, енергийните пазари и способността на съюзниците да поддържат дългосрочната си отбранителна мощ.

Според Блумбърг, високопоставен представител на Алианса се разглежда вариант, при който НАТО да помогне за преминаването на кораби, ако блокадата не бъде вдигната до началото на юли. Подкрепа за тази идея вече има сред няколко държави членки, но тя все още не е достатъчна, за да се превърне в обща линия. В организация, в която ключовите решения изискват единодушие, дори няколко колебаещи се столици могат да забавят или напълно да променят посоката.

Срещата на лидерите на страните от НАТО в Анкара на 7 и 8 юли затова придобива значение, което надхвърля обичайния дневен ред на съюзническите разговори. Там може да стане ясно дали Алиансът е готов да премине от наблюдение и подготовка към реално политическо решение. Военните структури могат да планират маршрути, защита, правила за действие и възможни реакции при нападение. Но без политическо съгласие всичко това остава чернова на операция, която никой не се е осмелил да разреши.

Алексъс Гринкевич, върховният съюзнически главнокомандващ в Европа, призна, че мисли по подобен сценарий, но ясно постави политическото решение преди военното планиране. Това е важен нюанс. В подобна криза генералите не са тези, които определят прага на риск. Те могат да кажат какво е възможно, но правителствата трябва да решат какво е допустимо.

Ормузкият проток е твърде важен, за да бъде оставен встрани от стратегическите сметки. През него преминава значителен дял от световните доставки на петрол и втечнен природен газ. Когато този маршрут бъде блокиран, последиците не остават в региона на Персийския залив. Те се появяват в цените на горивата, в разходите на индустрията, в инфлационния натиск, в бюджетите на домакинствата и в прогнозите за икономически растеж. Затова спорът за Ормуз вече не е само въпрос на морска сигурност. Той се превръща в спор за икономическата издръжливост на западните държави.

Досега много европейски съюзници предпочитаха да стоят на разстояние от войната. Те не искаха НАТО да изглежда като страна в конфликта между Съединените щати, Израел и Иран. Тази предпазливост има своя логика: всяка военна мисия в непосредствена близост до активна зона на бойни действия носи риск от инцидент, а един инцидент може да отключи верига от решения, които никой предварително не е искал. Но продължителната блокада постепенно изяжда удобството на тази позиция.

Вашингтон вече опита да осигури безопасно преминаване през протока, но този опит беше прекратен само дни след началото си. Този детайл е особено показателен. Ако дори Съединените щати, с огромните си военни възможности в региона, не успяват лесно да наложат устойчив ред в протока, то една мисия на НАТО би била далеч от рутинна операция. Тя би изисквала не само кораби и самолети, а ясна политическа готовност да се понесат последствията от евентуален сблъсък.

Вътре в Алианса разделителните линии вече се виждат. Някои държави настояват, че блокадата трябва да бъде прекратена и че свободата на корабоплаването не може да остане заложник на войната. Други се страхуват, че участие в подобна мисия ще ги доближи твърде много до конфликт, който не желаят да легитимират. Испания например заема открито критична позиция към войната и дори е ограничила използването на своето въздушно пространство и бази за удари срещу Иран. В същото време други съюзници са избрали по-тих подход, като предоставят логистична подкрепа без големи публични декларации.

Това различие не е само тактическо. То разкрива по-дълбок проблем: НАТО е единна в желанието си протокът да бъде отворен, но не е единна в готовността си да плати политическата цена за това. Едно е да се говори за свободно корабоплаване като принцип. Друго е да се изпратят сили, които могат да се окажат лице в лице с ирански ракети, дронове или морски подразделения.

Доналд Тръмп допълнително усилва напрежението. Американският президент нееднократно е настоявал европейските съюзници да помогнат за отварянето на протока и реагира остро на тяхната предпазливост. Решението на Вашингтон да изтегли 5000 военнослужещи от Германия поставя кризата в още по-широк контекст. Ормуз вече не е само въпрос на петролни танкери. Той се превръща и в пореден тест за разпределението на тежестта между Съединените щати и Европа.

Франция и Великобритания подготвят отделен план за подпомагане на сигурността на корабоплаването, но този замисъл е свързан с момент, в който бойните действия отслабнат. Точно в това се крие разликата между предпазливата европейска линия и натиска за по-бързо действие. Париж и Лондон търсят рамка, която да изглежда като стабилизираща мисия след острия етап на конфликта. Част от съюзниците обаче вече се питат дали изчакването не прави кризата по-скъпа и по-трудна за овладяване.

Най-сериозната опасност за НАТО е да се окаже притисната между два лоши избора. Ако Алиансът се намеси, рискува да бъде въвлечен по-дълбоко във войната. Ако не се намеси, рискува да изглежда неспособен да защити един от най-важните търговски маршрути в света. И в двата случая залогът е по-голям от самия Ормузки проток. Става дума за доверието в западната система за сигурност, за устойчивостта на енергийните доставки и за вътрешната сплотеност на съюзниците.

Алексъс Гринкевич вече посочи, че спирането на движението през протока вреди на икономиките на страните от НАТО и в дългосрочен план може да засегне дори военнопромишления им капацитет. Тази връзка е съществена. В съвременната война икономиката и отбраната не могат да бъдат разделени. По-скъпата енергия, по-слабият растеж и по-натоварените бюджети неизбежно се отразяват върху способността на държавите да произвеждат оръжия, да поддържат армии и да финансират съюзнически ангажименти.

Решението за Ормуз няма да бъде просто военно. То ще бъде политически измерител за това докъде НАТО е готова да стигне, когато икономическата сигурност на съюзниците е застрашена, но прякото действие носи риск от ескалация. В следващите седмици Алиансът ще трябва да реши дали да продължи с предпазливото изчакване, или да подготви мисия, която може да промени характера на западното участие в кризата около Иран.

Блокадата на Ормузкия проток вече не оставя на НАТО удобни варианти. Колкото по-дълго продължава тя, толкова по-силен става икономическият натиск за действие. Но колкото по-близо е Алиансът до действие, толкова по-ясно се вижда опасността от въвличане в конфликт, който част от съюзниците предпочитат да държат на разстояние. Именно в това напрежение ще се решава не само съдбата на една възможна мисия, а и способността на НАТО да действа като политически единен съюз в момент на глобална криза.

*Текстът има аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.