Вашингтон вече не иска политически уверения, а оперативни планове. Според информацията, изнесена от високопоставен представител на НАТО, американската страна е поискала от европейските съюзници в рамките на дни да представят конкретни предложения как ще участват в гарантирането на корабоплаването през Ормузкия проток, след като сраженията около Иран бъдат преустановени. Това искане е било поставено по време на поредица разговори между американски представители и НАТО както в Белия дом, където Доналд Тръмп се е срещнал с генералния секретар на алианса Марк Рюте, така и в Пентагона и Държавния департамент.

Същността на американската позиция е пределно ясна: след като европейците публично обещаха принос за възстановяване на свободното преминаване през един от най-важните морски коридори на планетата, сега се очаква да покажат как точно ще го направят. За Белия дом времето за дипломатически формулировки очевидно изтича. Причината е, че залогът не е само военен или политически, а и икономически в най-глобалния смисъл на думата. През Ормузкия проток минава приблизително 20 процента от световния поток на петрол и природен газ. Всяко продължително блокиране на маршрута неминуемо се превръща в натиск върху цените на енергията, върху транспортните разходи и върху инфлационните очаквания далеч отвъд Близкия изток.

На този фон крехкото 14-дневно примирие, обявено във вторник от Доналд Тръмп, Иран и Израел, беше посрещнато не като истински пробив, а като временна пауза, натоварена с твърде много условия. Споразумението е било обвързано както със спиране на атаките, така и с отварянето на стратегическия морски проход. Почти веднага след това около дузина лидери, предимно от Европа, публикуваха обща позиция, в която заявиха, че ще допринесат за осигуряване на свободата на корабоплаване в Ормузкия проток. На дипломатически език това звучеше като знак за единство. На стратегически език обаче такъв текст е само началото. Във Вашингтон очевидно са решили, че следващата стъпка трябва да бъде измерима, конкретна и незабавна.

Проблемът е, че събитията на терен не следват темпото на дипломатическите формули. Ударите между Иран и Израел са продължили и след обявяването на примирието, а протокът на практика остава затворен. Техеран вече твърди, че израелските атаки срещу свързаната с Иран групировка Hezbollah в Ливан представляват нарушение на договорения режим. Така замислената като деескалация формула започва да изглежда като споразумение с неясни граници, спорен обхват и крехка легитимност още в първите си часове.

Тъкмо тази неяснота прави американското искане едновременно разбираемо и трудно изпълнимо. От една страна, Съединените щати не могат да си позволят продължителна парализа на морския коридор, тъй като рискът от енергийни сътресения е реален и непосредствен. От друга, европейските държави трудно биха се ангажирали бързо с детайлни планове за военноморско присъствие, ако бойните действия продължават, примирието е нестабилно, а политическата рамка остава разклатена. Въпросът вече не е дали съюзниците са готови да подпомогнат отварянето на Ормуз, а дали смятат американския срок от няколко дни за реалистичен.

Зад тази спешност стои и един по-дълбок разлом. Помощта от страна на НАТО в конфликта около Иран се превърна в източник на открито раздразнение между Доналд Тръмп и част от съюзниците. Някои държави членки са отказали американските военни бази на тяхна територия да бъдат използвани за удари по Иран. Други не са откликнали на призивите на Вашингтон да се включат в усилията за деблокиране на протока, докато бойните действия все още не са спрели. Така геополитическата криза бързо прерасна и в криза на доверието вътре в алианса.

След срещата си с Марк Рюте в сряда Доналд Тръмп допълнително изостри тона с публично послание, че НАТО не е било там, когато Съединените щати са имали нужда, и няма да бъде там, ако отново се наложи. В това изявление няма нищо случайно. То е продължение на последователната линия, с която американският президент отдавна атакува алианса, поставя под съмнение неговата полезност и обвинява европейските държави, че не поемат справедлив дял от цената на колективната сигурност.

Марк Рюте, често определян като човекът, който умее да разговаря с Тръмп в моменти на напрежение, отново се оказва в ролята на посредник между американския натиск и европейската предпазливост. И този път задачата му изглежда особено сложна. През последните месеци Тръмп нееднократно е демонстрирал враждебност към НАТО, наричайки съюза слаб и ненадежден, а отделни държави членки — страхливи. В интервю за британския Telegraph той дори е заявил, че обмисля изтегляне на Съединените щати от алианса. Допълнително напрежение донесе и спорът около Гренландия, към която Тръмп не криеше интерес, внушавайки, че този конфликт с европейските партньори изобщо не е затворена страница.

Междувременно представители на американската администрация, сред които държавният секретар Марко Рубио и посланикът на Съединените щати в НАТО Матю Уитакър, също дават знак, че Вашингтон очаква от съюзниците по-видими доказателства за тяхната стратегическа стойност. Именно в този контекст разговорът за Ормузкия проток надхвърля рамките на конкретната близкоизточна криза. Той се превръща в тест за това дали НАТО все още е в състояние да действа като политически съюз с общи цели, или се плъзга към модел, в който общите декларации прикриват растящо разминаване в готовността за реален риск.

В сряда Марк Рюте се е срещнал и с Марко Рубио, като според Държавния департамент двамата са обсъдили не само Иран, но и усилията за прекратяване на войната на Русия срещу Украйна, както и засилването на координацията и преразпределянето на тежестта между съюзниците в НАТО. Това е показателно. Във Вашингтон различните кризи вече не се разглеждат отделно. Те се вписват в една по-широка картина, в която Съединените щати настояват партньорите им да носят по-голяма част от бремето - независимо дали става дума за Европа, Близкия изток или сигурността на енергийните коридори.

Следващата важна дата е събота, когато вицепрезидентът Джей Ди Ванс се очаква да оглави американска делегация в Исламабад за преки разговори с Иран. Тази дипломатическа линия подсказва, че паралелно с натиска към съюзниците Белият дом все пак търси и политически канал за овладяване на кризата. Но дори ако преговорите напреднат, въпросът за Ормуз няма да изчезне. Той вече е символ на нещо по-голямо: колко бързо може да бъде защитен един жизненоважен световен маршрут и колко устойчив е западният съюз, когато декларациите трябва да се превърнат в реални действия.

В крайна сметка Ормузкият проток се очертава не само като географска теснина, а като политическа проба за здравината на западния свят. Там се срещат енергийната зависимост, военната логика, дипломатическата неяснота и личният стил на лидерство на Доналд Тръмп. А когато всички тези линии се пресекат в една точка, всяко забавяне започва да струва скъпо.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба.