Турция е в напреднали разговори с Италия за придобиване и съвместно производство на европейски системи за противоракетна отбрана, като причината вече не изглежда теоретична, а пряко свързана с променената среда за сигурност в Близкия изток. След ракетните заплахи от Иран и след поредица от инциденти, които засилиха тревогата около сигурността на турското въздушно пространство, Анкара очевидно ускорява усилията си да изгради по-плътен и по-независим отбранителен купол.

В основата на тези разговори стои системата SAMP/T, произвеждана от френско-италианската структура Eurosam GIE. Турция от години проявява интерес към тази платформа, виждайки в нея не просто средство за попълване на дефицит в противовъздушната си отбрана, а инструмент за технологичен трансфер, индустриално партньорство и постепенно изграждане на собствен капацитет. Именно тук се крие и по-голямото значение на сегашните преговори: Анкара не търси само готова военна техника, а опитва да вгради в сделката и елемент на съвместно производство, който да укрепи собствената ѝ отбранителна индустрия.

Този стремеж не е нов, но през последните години беше блокиран от политически резерви, най-вече от страна на Франция. В миналото турските искания за системи SAMP/T не получиха одобрение, което на практика спря движението по вече очертани планове. Сега обаче в Анкара изглежда има очакване, че френската позиция може да е станала по-благосклонна. Ако това наистина се потвърди, ще става дума за промяна с последици далеч отвъд една оръжейна сделка. Тя би означавала, че част от европейските столици започват да гледат на Турция не само като на труден съюзник, а като на необходим елемент от отбранителната архитектура в момент на рязко покачване на регионалния риск.

Непосредственият повод за новата спешност е ясен. Според информацията, цитирана в публикацията, от началото на войната в Близкия изток сили на North Atlantic Treaty Organization са прихванали четири ракети, изстреляни от Иран към турска територия. Подобен факт има значение на стратегическо предупреждение. Дори когато ракетите не постигат целта си, самото им прихващане показва, че Турция вече не разглежда опасността като хипотетична. Тя я вижда като реална и повтаряема. А когато една държава с мащаба и геополитическата позиция на Турция стигне до това заключение, реакцията неизбежно преминава от дипломатически разговори към ускорено превъоръжаване.

На този фон турското ръководство все по-открито говори за изграждането на собствена „стоманена куполна“ защита, замислена като многослоен национален щит срещу ракети, дронове и въздушни заплахи. Сравнението с израелската Iron Dome не е случайно. То е едновременно технологичен ориентир и политическо послание. Анкара иска да покаже, че не възнамерява да разчита безкрайно на временни съюзнически решения, а цели да създаде по-устойчива национална система, която да работи в синхрон с механизмите на North Atlantic Treaty Organization, но да не зависи изцяло от тях.

Точно затова и съвместното производство е толкова важно за турската страна. Покупката на готови батареи би дала бързо тактическо решение, но не би отговорила на дългосрочната амбиция на Анкара да развива собствена военнопромишлена база. Турция отдавна настоява западните ѝ партньори да не я третират само като пазар за оръжие, а като държава, която иска достъп до технологии, лицензии и производствени възможности. Подписаното още през 2018 година споразумение с Eurosam GIE за съвместна работа по система за противоракетна отбрана беше именно в тази логика. Френските възражения тогава спряха проекта. Днешното му възраждане подсказва, че натискът на обстановката може да размрази и предишни политически задръжки.

Паралелно с разговорите за европейската система, Турция усилено инвестира и в собственото си производство. Президентът Реджеп Тайип Ердоган откри първата фаза от мащабен производствен комплекс на държавната компания Roketsan Roket Sanayi ve Ticaret край Анкара. Стойността на проекта се оценява на 3 милиарда долара, а посланието от церемонията беше еднозначно: Турция иска да ускори производството на местни системи за противоракетна отбрана и балистични ракети, включително на модела Tayfun, който е сред най-видимите символи на турските военни амбиции.

Изявлението на Ердоган, че страната ще укрепи своята многослойна система за въздушна отбрана и ще затвърди способностите си при крилати и балистични ракети, не бива да се чете само като вътрешнополитическа реторика. То очертава посока, в която турската отбранителна доктрина се променя от реактивна към по-настъпателна по отношение на индустриалното планиране. С други думи, Анкара вече не се стреми просто да запушва дупки в сигурността си, а да оформя цялостна отбранителна екосистема, в която чуждата техника, местното производство и съюзническата интеграция да се допълват.

Тук обаче се появява и вторият голям пласт на темата: отношенията със Съединените щати. Турция все още носи тежестта от решението си през 2019 година да придобие руските системи S-400. Тази покупка предизвика дълбоко недоверие във Вашингтон, защото системата е несъвместима с отбранителната инфраструктура на North Atlantic Treaty Organization. Последиците бяха сериозни и символични: Анкара се озова извън програмата за изтребителите F-35, а отношенията със Съединените щати влязоха в продължителен период на напрежение.

Днешният стремеж към система SAMP/T отваря възможност за частично пренареждане на тази картина. Ако Турция успее да постигне сделка с европейски партньори и тя бъде възприета като стъпка към по-тясна съвместимост със западната отбранителна рамка, това би могло да подобри нейния образ в очите на съюзниците. Разбира се, подобен развой няма автоматично да заличи проблема със S-400. Вашингтон продължава да настоява Турция да се откаже от руските батареи. Но в политиката на сигурността символите също имат значение. А изборът на европейска, а не руска система в толкова чувствителен момент би бил силен знак.

Наличието на две американски системи Patriot, разположени в Турция през последния месец, също показва, че заплахата вече се разглежда като непосредствена. Те бяха изпратени след прихващането на ирански ракети, за които се смята, че са били насочени към активи на алианса в страната, включително радарната система за ранно предупреждение в Кюреджик и авиобазата Инджирлик, където има американски военен персонал. Това е особено важен детайл. Той показва, че турската територия не е просто периферен наблюдател на регионалния конфликт, а зона, в която интересите на Иран, Турция, Съединените щати и North Atlantic Treaty Organization вече се пресичат директно.

Тъкмо поради това предстоящата среща на върха на North Atlantic Treaty Organization през юли, която Турция ще бъде домакин, придобива още по-голяма тежест. Анкара в последно време настоява за неограничено сътрудничество в отбранителната индустрия като условие за по-силен възпиращ капацитет по югоизточния фланг на алианса. Това е внимателно формулиран, но напълно прозрачен натиск към съюзниците: ако искате Турция да остане надежден щит на тази граница, не ѝ предлагайте само политическа солидарност, а и реален достъп до технологии, производство и интегрирани системи.

Разговорите с Италия затова не са обикновена оръжейна сделка. Те са тест за това дали Европа е готова да включи Турция по-пълноценно в собствената си отбранителна индустриална логика. Те са и тест за самата Турция, която трябва да убеди партньорите си, че търси стратегическа съвместимост, а не поредно балансиране между Запада и алтернативни доставчици. От изхода на тези преговори ще зависи не само какъв тип ракети ще покриват турското небе, но и как ще бъде прочетена бъдещата роля на Анкара в една все по-напрегната регионална архитектура.

Най-вероятно Турция ще продължи да следва двоен курс: ускорено собствено производство у дома и опит за високотехнологични партньорства със западни държави. Това е прагматичен подход за държава, която се намира едновременно на ръба на Близкия изток, в сърцето на черноморската динамика и на фронтовата линия на югоизточния фланг на North Atlantic Treaty Organization. За Анкара сигурността вече не е теоретична категория. Тя е въпрос на производствен капацитет, международна съвместимост и политическа надеждност.

Затова и търсенето на SAMP/T след иранската заплаха трябва да се разглежда като симптом на по-голяма промяна. Турция не просто купува време срещу ракети. Тя се опитва да купи място в следващата фаза на европейската и евроатлантическата отбранителна карта. Дали ще успее, ще зависи от готовността на съюзниците ѝ да преодолеят старите подозрения и от способността на самата Анкара да убеди, че този път не става дума за тактически маньовър, а за траен стратегически избор.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на финансовите пазари.