Снимка: iStock

В продължение на години много развиващи се държави в Азия и Африка гледаха към Китай с подозрение. Страховете бяха познати и в голяма степен основателни: дългова зависимост, политически натиск, скрити условия, стратегическо проникване през инфраструктура и ключови отрасли. На този фон американското присъствие, независимо от всички критики към него, все пак изглеждаше като рамка на относителна стабилност. Днес обаче самата реалност започва да обръща тази логика.

Най-показателният пример е Пакистан. Това е държава, която по правило е сред първите жертви на всяко сериозно сътресение в цените на енергията. Страната внася почти цялото си гориво, натрупала е тежък външен дълг, а дефицитите периодично я тласкат към ръба на нова финансова криза. При всяко силно сътресение в района на Ормузкия проток обичайният сценарий изглежда почти автоматичен: поскъпване, недостиг, прекъсвания на тока, обществено напрежение и спешно търсене на външна помощ.

Сега такъв срив не се вижда в очаквания мащаб. Да, напрежение има. Горивата поскъпват, властите търсят начини да ограничават потреблението на електроенергия, а недостигът на втечнен природен газ поставя под въпрос устойчивостта на част от енергийната система. Но въпреки това Пакистан не изглежда като държава, която се разпада под натиска на външен шок. Напротив, проявява неочаквана устойчивост. И причината не е в някакъв внезапен икономически пробив, а в нещо далеч по-просто и същевременно стратегически значимо: масовото навлизане на китайски соларни панели.

През последните години пакистанските домакинства и бизнесът започнаха бърз преход към собствено производство на електроенергия чрез фотоволтаици. Евтините китайски панели, произведени в условия на свръхкапацитет и подкрепяни от мащабната индустриална политика на Пекин, направиха тази трансформация възможна в мащаб, който до неотдавна изглеждаше немислим. Резултатът е ясен: когато традиционните енергийни маршрути са под заплаха, една значима част от населението вече не е толкова беззащитна, колкото беше преди.

Тук се появява по-големият въпрос. Ако една държава като Пакистан може да намали уязвимостта си не чрез американски гаранции, не чрез международни спасителни схеми, а чрез евтин китайски внос, какъв точно урок ще си извадят останалите? За много правителства от Глобалния юг този урок може да се окаже пределно ясен: зависимостта от Китай не е непременно по-опасна от зависимостта от Съединените щати, особено когато Америка започва да изглежда непоследователна, нервна и склонна да действа първо според собствения си вътрешнополитически интерес, а едва после според поетите към света ангажименти.

Сходна картина се вижда и в Непал. Страната не е сред големите геополитически играчи, но именно затова е толкова полезен пример. Там навлизането на евтини електромобили, основно китайско производство, постепенно намалява зависимостта от скъпите течни горива. В комбинация с електроенергия от водни мощности това създава буфер срещу външни ценови шокове. За малка и уязвима държава подобен буфер не е идеологически избор, а въпрос на икономическо оцеляване. И когато този буфер идва от Китай, а не от Запада, политическите изводи започват да се натрупват сами.

Няма съмнение, че подобна зависимост носи и свои рискове. Китай не е благотворителна сила и никога не е претендирал да бъде такава. Пекин многократно е показвал готовност да превръща контрола върху суровини, компоненти и производствени вериги в инструмент за натиск. Когато една държава се привърже прекомерно към китайски технологии, инфраструктура и доставки, тя неизбежно отваря пространство за бъдещо влияние. Това предупреждение не бива да се подценява. Само че в настоящия момент за много страни опасността от бъдеща китайска зависимост изглежда по-абстрактна от непосредствената несигурност, която идва от американската политика.

Точно тук е геополитическата цена за Доналд Тръмп. Ако американската стратегия в Близкия изток се сведе до силови жестове, последвани от оттегляне без възстановяване на нормалния трафик през Ормузкия проток и без поемане на реална отговорност за последиците, посланието към Азия ще бъде разрушително. То ще гласи следното: Съединените щати могат да вземат решения, които пряко засягат вашата енергийна сигурност, но не смятат за необходимо да носят тежестта на последствията. Китай, от своя страна, може и да не ви обещава свобода, но ще ви продаде технологията, с която да намалите зависимостта си от подобни американски решения.

Това е повратен момент, защото геополитическото влияние все по-малко се крепи единствено на военни съюзи, дипломатически речи и исторически престиж. То все повече минава през достъпна технология, евтина инфраструктура и способност да направиш живота на обикновения човек по-поносим в условия на криза. Ако Китай се възприема като държавата, която доставя панели, батерии, електромобили и енергийна гъвкавост, а Америка като сила, която носи нестабилност и после изчезва от сцената, тогава стратегическото пренареждане няма да бъде шумно обявено. То просто ще се случи.

Разбира се, би било прибързано да се твърди, че Азия вече е „загубена“ за Вашингтон. Историята рядко е толкова линейна, а регионът е твърде разнообразен, за да се движи в една и съща посока. Индия, страните от Югоизточна Азия, Япония, Южна Корея и държавите от Персийския залив имат собствени интереси, страхове и червени линии. Но политиката не се прави само от големите столици. Тя се формира и в тихите решения на средни и малки държави, които избират от кого да купуват ток, превозни средства, компоненти и системи за оцеляване при следващата криза.

Тъкмо затова залогът днес е по-голям, отколкото изглежда на пръв поглед. Не става дума само за Иран, за Ормузкия проток или за поредния епизод на напрежение в Близкия изток. Става дума за това кой модел на сила изглежда по-полезен за останалия свят. Американската мощ дълго време се крепеше на убеждението, че зад нея стои ред. Китайската мощ често беше разглеждана като чиста транзакция без морален хоризонт. Сега обаче много държави започват да си задават неприятния, но логичен въпрос: каква полза има от един ред, ако той не те предпазва в момента на изпитание?

Ако този въпрос продължи да се разпространява, Вашингтон няма непременно да претърпи зрелищно поражение. По-вероятно е да загуби нещо по-важно — доверието, че американското лидерство носи предвидимост, а не допълнителен риск. А когато това доверие ерозира, мястото му не остава празно. То бива запълвано от този, който предлага работещ инструмент, дори и цената да е нова форма на зависимост.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на финансовите пазари.