Снимка: Istock

Краят на 2025 г. заварва американската икономика в състояние, което на пръв поглед изглежда устойчиво, но при по-внимателно вглеждане започва да наподобява крехка конструкция, поддържана повече от инерция, отколкото от реална вътрешна сила. Ръстът на брутния вътрешен продукт от 4,3% през третото тримесечие създава усещане за мощ и стабилност, но това число все по-често се възприема като закъснял отзвук от предишни стимули, а не като сигнал за самоподдържащ се икономически импулс. Историята рядко е благосклонна към икономики, които растат бързо, докато пазарът на труда тихо се пропуква.

Най-деликатната зона в момента е именно трудовият пазар. Моделът „ниско наемане – ниско освобождаване“ създава временна илюзия за равновесие, но той по-скоро замразява напрежението, отколкото го решава. Когато компаниите не наемат, но и не съкращават, икономиката спира да генерира нов доходен импулс, а потреблението започва да разчита на натрупани спестявания и кредит. Това е среда, която може да продължи известно време, но почти никога не завършва плавно. Именно затова тревогите на икономисти като Марк Занди и Клаудия Сахм звучат особено сериозно – те не предупреждават за класическа рецесия, а за внезапно разплитане на привидно спокойна структура.

Покачването на безработицата от 4% в началото на годината до 4,6% през ноември може да изглежда умерено, но именно този тип „бавни движения“ често се подценяват. Исторически, когато безработицата започне да се покачва устойчиво в среда без силен ръст на новите работни места, рискът не е в самото ниво, а в динамиката. Потребителите реагират не на статистиката, а на усещането за несигурност. А когато несигурността се настани в решенията за разходи, бизнесът почти неизбежно преминава от режим на изчакване към режим на съкращения.

На този фон инфлацията, която трябваше да бъде „проблемът на вчерашния ден“, отказва да се подчини на оптимистичните сценарии. Напредъкът по нейното овладяване се забавя, а под повърхността се натрупват нови източници на ценови натиск. Тук анализът на Адам Поузън внася важна структурна перспектива. За разлика от опасенията за слабо търсене, той фокусира вниманието върху предлагането – върху това, което още не се е случило, но може да има диспропорционално силен ефект.

Комбинацията от високи мита, фискални стимули и потенциално масови депортации на мигрантски работници създава сценарий, при който инфлацията може да се окаже по-упорита и по-малко „преходна“, отколкото пазарите са склонни да приемат. Особено чувствителни са секторите, които разчитат на нископлатен и гъвкав труд – здравни грижи, детски услуги, хранителна индустрия. Ако предлагането на труд в тези области се свие рязко, икономиката няма да реагира с по-ниско търсене, а с по-високи цени и по-ниска ефективност.

Това създава интересен и често неразбран риск: сценарий, при който растежът се забавя, но инфлацията не пада. Поузън ясно отхвърля класическата идея за стагфлация, но предупреждава за инфлационен шок, който може да се развие именно в момент, когато пазарите очакват нормализация. В такава среда паричната политика се оказва в капан – твърде рестриктивна, за да подкрепи растежа, и твърде слаба, за да овладее новите ценови импулси.

Допълнителен пласт несигурност идва от социалната структура на икономиката. Ако разходите за здравеопазване продължат да растат без законодателни корекции, натискът върху домакинствата може да изкара част от работната сила извън пазара на труда, особено сред жените. Това не е просто социален проблем, а макроикономически – по-малко работещи означава по-нисък потенциален растеж и по-високи разходи за труд там, където той остава наличен.

Инвестициите в изкуствен интелект действително създават контрапункт на тези рискове, но ефектът им е асиметричен. Те повишават производителността и печалбите в ограничен кръг компании и сектори, но не адресират директно структурните проблеми на трудовия пазар и ценовия натиск в услугите. Това означава, че икономиката може да изглежда технологично напреднала и капиталово силна, докато социалната и потребителската ѝ основа остава уязвима.

В този контекст преходът към 2026 г. изглежда по-малко като начало на нов възходящ цикъл и повече като тест за устойчивостта на натрупаните през последните години компромиси. Оптимистичните прогнози залагат на плавно забавяне, стабилизиране на заетостта и постепенно охлаждане на инфлацията. Алтернативният прочит обаче подсказва, че икономиката се движи по тясна пътека, където малки сътресения – в труда, цените или политиката – могат да имат непропорционално големи последствия.

Историята на икономическите цикли показва, че най-опасните моменти рядко са тези на очевидна слабост, а онези, в които данните изглеждат „достатъчно добри“, за да приспят бдителността. В този смисъл 2026 г. не започва със сигнал за криза, а с предупреждение – че устойчивостта, за която всички говорят, все още не е била истински тествана. Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.