Снимка: iStock

Краткосрочният лихвен пазар рядко влиза в центъра на обществения дебат, но в моменти на макроикономическо преломно равновесие именно той носи най-чистия сигнал за това какво всъщност вярва системата за бъдещата инфлация. Данните, които колумнистът на MarketWatch Марк Хълбърт представя, обозначават необичайна дисонансна точка: едногодишната доходност по американските държавни книжа стои около 3.60%, докато моделът на Cleveland Fed за инфлационните очаквания проектира сравнително стабилен 12-месечен хоризонт. Разликата между двете стойности — спред от 89 базисни пункта — е значително по-висока от двадесетгодишната средна. В исторически план подобно разширяване обикновено маркира фаза, в която краткосрочната лихвена структура е „твърда“ спрямо макроинерцията, а пазарът отчита прекомерна предпазливост, която не кореспондира с реално наблюдаваната инфлационна динамика.

Този факт придобива още по-голяма тежест, когато се разглежда в контекста на политическия натиск върху Федералния резерв. Президентът Тръмп настоява за по-агресивно понижаване на лихвите, дори използвайки публичния инструментариум, за да постави под съмнение бъдещето на председателя Пауъл. Паралелно, сенатор Елизабет Уорън — от противоположния политически спектър — твърди, че лихвите вече са твърде високи. Това уеднаквяване на политическата реторика около идеята за „ненужно стегната“ парична политика създава наративно напрежение: пазарната структура сигнализира за висока реална лихва, но политическият дискурс подсилва идеята, че днешните проценти са несъвместими с икономическия цикъл. Когато политическите и пазарните наративи се преплитат по този начин, възниква среда, в която краткосрочните инструменти — обикновено смятани за най-„обективните“ — започват да се интерпретират като индикатор за институционален риск, а не само за инфлационен баланс.

В макрорамката това разминаване има изчистено обяснение. Краткият край на кривата традиционно следва очакванията за политиката на Фед, но в периоди на институционална несигурност — предстояща смяна на председател, напрежение между администрация и централна банка, липса на консенсус за инфлационната траектория — доходностите могат да останат необичайно високи спрямо фундаментите. Моделът на Cleveland Fed, базиран на дълги исторически корелации между инфлационни очаквания, TIPS, суапове и анкети, създава относително стабилен ориентир. Прогнозата му за инфлация от около 2.65% за 2025 г. — почти съвпадаща с реално наблюдаваната до момента 2.85% CPI инерция за деветте месеца — подсказва, че очакванията не са разкъсани, а напротив, остават в тесни граници. В подобна среда фактът, че реалната краткосрочна доходност е близо до процент над историческия баланс, е сигнал за възприятие на риск, а не за инфлационен натиск.

Психологически пазарът влиза в типична фаза на защитна ориентация. След периоди на волатилни инфлационни цикли, участниците често се придържат към по-високи премии за сигурност, особено когато в публичното пространство присъстват дебати за политически натиск върху Фед. Краткосрочните държавни книжа — най-близката до паричната политика точка — поемат функцията на барометър за доверието в институционалната стабилност. Разширяването на спреда над дългосрочната средна по този начин отразява не просто икономическа настройка, а поведенческа реакция на неопределеност, усилена от политическа реторика. Именно там е психологическият център на анализа на Хълбърт: дисонансът не е в сметките, а в колективното възприятие за риска.

Историческа аналогия може да се открие в епизодите от 2005–2006 г., когато Фед повишаваше лихвите, но инфлационните очаквания останаха нераздвижени. Тогава краткосрочните реални доходности също бяха необичайно високи, а впоследствие се оказа, че пазарът бе надценил риска от устойчива инфлация. Подобен модел се наблюдава и в началото на 2019 г., когато краткият край индикираше страх от забавяне, а след това условията се оказаха далеч по-умерени от заложеното в цените. Тези моменти са важни, защото показват как пазарът може да остане твърд и недоверчив дори когато моделите и данните предлагат по-умерена картина.

Тезата, която изпъква под повърхността, е че силата на краткосрочните реални доходности е не само технически факт, а симптом на една по-широка тенденция: системата изисква по-висока премия за сигурност в период на политическо сътресение и неопределена парична политика. Когато краткосрочните книжа, традиционно най-безрисковият инструмент, започнат да осигуряват реална доходност, надхвърляща почти всеки момент от последните две десетилетия, това говори за пазар, който подсъзнателно търси убежище, докато компенсира липсата на яснота относно следващите 12 месеца. Хълбърт маркира именно това: че възприятието за риск и реалният риск понякога се разминават, но пазарът винаги ценообразува първо възприятието.

В заключение, можем да кажем, че днешният спред между очакваната инфлация и едногодишната доходност не е механичен арбитраж, а огледало на по-дълбоко когнитивно напрежение. Системата не оспорва данните, а контекста им — и докато паричната политика се движи в мъгла от политически шум и институционално препозициониране, краткият край на кривата ще продължи да носи отпечатък от тази несигурност. Пазарът не търси перфектни данни, а последователен разказ. А днешният разказ е, че краткосрочната доходност остава висока не заради инфлация, а заради липса на доверие в прогнозата за нея.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.