Снимка: iStock

В голямата геополитическа шахматна дъска вниманието обикновено е насочено към редкоземните метали, полупроводниците и изкуствения интелект. Но докато Вашингтон и Пекин си разменят удари в сферата на високите технологии, една много по-фундаментална и плашеща зависимост остава в сянка: контролът върху химията, която поддържа света жив. Докладът на Комисията за икономика и сигурност между САЩ и Китай, публикуван миналата седмица, действа като леден душ за американския законодател. Основното послание е ясно: Китай държи ключовете към глобалната аптека. Това не е просто търговски дисбаланс; това е стратегическо „гърло на бутилка“, което може да бъде затегнато по всяко време. Ако САЩ се огънаха бързо след китайските ограничения върху редкоземните минерали, представете си какво би се случило, ако Пекин реши да спре износа на антибиотици.

Историческият контекст на тази доминация е история за индустриална далновидност и западно нехайство. През 1980 г. Китай практически не присъстваше на картата на активните фармацевтични съставки (API) в САЩ. Индия доминираше с 19% дял две десетилетия по-късно. Но Пекин, започвайки още през 50-те години и либерализирайки сектора през 80-те с фокус върху ниските разходи за собственото си население, методично изгради индустриален гигант. До 2024 г. Китай вече е надминал Индия, подавайки 45% от всички документи за API към Агенцията за контрол на храните и лекарствата (FDA). Това е триумф на мащаба и държавното планиране над свободния пазар, който търсеше най-ниската цена, без да отчита стратегическия риск.

Според US Pharmacopeia, Китай е единственият източник на поне един химикал, използван в близо 700 критични лекарства. Вземете за пример амоксицилина – базов антибиотик за лечение на всичко от бронхит до инфекции на пикочните пътища. На пръв поглед той се произвежда в Испания или Сингапур, но четирите му ключови изходни материала (KSM) идват почти изцяло от Китай. Дори Индия, която често се сочи като алтернатива и е „аптеката на развиващия се свят“, разчита тежко на китайски суровини, което прави диверсификацията илюзорна. Лиланд Милър, член на комисията по сигурността, го описва най-точно: Пекин контролира „страшно голямо парче“ от активните съставки.

Фармацевтичните гиганти нямат стимул да разкриват дълбочината на връзките си с Китай, защото това би изплашило инвеститорите и регулаторите. Те предпочитат да говорят за „глобални вериги на доставка“, прикривайки факта, че тези вериги започват от една и съща точка. За Вашингтон признанието, че националната сигурност зависи от добрата воля на стратегическия съперник, е болезнено. По време на търговската война Пекин не заплаши с медицински ембарго, но пандемията показа колко крехка е системата при глобален шок. Страхът не е само от политическо изнудване, а от липса на контрол върху качеството и наличностите във време на криза.

Интерпретацията на тези факти води до неизбежния извод, че „отвързването“ във фармацевтиката ще бъде много по-трудно и скъпо от това в технологиите. Производството на базови химикали е бизнес с нисък марж и високи екологични разходи – нещо, което западните икономики отдавна са изнесли. Според китайски източници, опитът на САЩ да репликират веригата на доставки би вдигнал разходите с 50%. Това означава по-скъпи лекарства за американския потребител и данъкоплатец. Моделът за решение може да дойде от отбранителната индустрия. Пентагонът вече сключи сделка с MP Materials Corp. за редкоземни метали с гарантиран „под на цената“ за 10 години. Вероятно подобна схема на държавни субсидии и гарантирани изкупувания ще бъде приложена и за най-критичните лекарства.

В заключение, доминацията на Китай във фармацевтиката е „тихият убиец“ на западната стратегическа автономност. Докато политиците спорят за мита и технологии, Пекин държи ръката си върху кислородния кран на здравната система. САЩ ще трябва да направят трудния избор да платят премия за сигурност, връщайки мръсното и евтино производство у дома или при съюзници. Това е краят на ерата на евтините генерични лекарства, диктувани от пазарната ефективност. В новия свят сигурността на доставките ще струва скъпо, но алтернативата – да чакаш рецептата си от Пекин – е политически и екзистенциално неприемлива.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.