Снимка: Istock

Когато икономическите гиганти САЩ и Китай се сблъскват, най-често загубилите не са корпорациите или правителствата, а обикновените хора. В конкретния случай – фермерите. Последните изявления на китайския посланик във Вашингтон, Сие Фън, подчертават именно това: „американските фермери не трябва да плащат цената на търговската война“. Това не е просто дипломатическа реплика, а сигнал, че геополитическата конфронтация вече засяга реалния сектор – и то един от най-важните: земеделието.

Данните са тревожни. Износът на американски агропродукти за Китай е паднал с 53% през първата половина на 2025 г. в сравнение със същия период на 2024 г. Най-голям удар понасят соята – ключов символ на американското фермерство – където спадът е 51%. Това не са просто числа в статистиката, а пропуснати милиарди долари и празни хамбари в Айова, Илинойс и Небраска. За да разберем мащаба: Китай е най-големият вносител на соя в света и през последното десетилетие американските фермери буквално градяха бизнес моделите си върху износа за Пекин. Сега обаче тези обеми се пренасочват към Бразилия – основен конкурент на САЩ в производството на соя.

Геополитическата логика е ясна. От една страна, администрацията на Тръмп обяви пореден кръстоносен поход срещу „чуждестранното проникване“ в стратегически сектори, включително земеделието. Американският департамент по земеделие вече уволни 70 чуждестранни изследователи, а китайските покупки на земя в САЩ бяха заклеймени като „заплаха за националната сигурност“. Тук идва и провокацията на Сие Фън: китайските инвеститори държат под 0.03% от американската земеделска земя – толкова незначителен дял, че твърдението за „риск“ изглежда по-скоро политически инструмент, отколкото реална опасност.

От другата страна стои Китай, който използва тарифите като оръжие за ответен удар. Новите мита до 15% върху агропродукти за 21 млрд. долара ясно показват, че фермерите се превръщат в разменна монета. Парадоксът е, че именно агросекторът бе считан за „стратегически мост“ между двете икономики – САЩ доставят мащабно механизирано производство на соя и царевица, а Китай – пазар от 1.4 милиарда души. Сега този мост изглежда рушащ се под тежестта на политиката.

Какво означава всичко това за пазарите? На първо място, цените на соята остават силно волатилни. Когато най-големият вносител в света смени доставчика си, ефектът е лавинообразен. Бразилските производители печелят пазарен дял и засилват позициите си, докато американските фермери са изправени пред излишък и натиск върху цените. За инвеститорите в агрокомодити това е класически пример за геополитически риск, който може да обърне трендовете за месеци напред.

На второ място, глобалната хранителна сигурност е под въпрос. В свят на климатични предизвикателства и растящо население, когато двата най-големи играча си водят търговска война с храната като оръжие, последствията се усещат далеч отвъд техните граници. По-високите тарифи и по-малката ефективност на глобалната верига на доставки могат да тласнат нагоре цените на основните култури, удряйки най-силно развиващите се пазари.

На трето място идва геополитическата символика. Ако през последните десетилетия САЩ и Китай поне частично се нуждаеха един от друг в земеделието, днес този сектор също е политизиран. За Китай е важно да намали зависимостта си от американските доставки – именно затова виждаме сключване на дългосрочни контракти с Бразилия и засилени инвестиции в местното производство. За САЩ пък е въпрос на национална гордост и политическо послание – да не позволят на „чужди противници“ да имат достъп до хранителната им система.

От инвестиционна гледна точка ситуацията създава няколко сценария. Акциите на бразилски агроконгломерати и логистични компании вероятно ще се окажат сред печелившите. Американските фермерски кооперативи ще търсят износ към нови пазари – Близкия Изток, Индия, Африка – но това е процес бавен и несигурен. В същото време компании, занимаващи се с алтернативни протеини и агротехнологии, може да привлекат интерес, защото глобалният натиск върху хранителните вериги отваря пространство за иновации.

И така, къде е истината? Вероятно някъде между дипломацията и реалността на цифрите. Да, агросекторът е един от последните, който би трябвало да се политизира, защото храната е универсална нужда. Но в условията на протекционизъм и глобални напрежения, именно земеделието се превръща в арена за геополитически демонстрации.

И накрая една провокация: когато следващия път чуете за „световна хранителна криза“, не гледайте само към сушата в Бразилия или наводненията в Китай. Погледнете и към митата, тарифите и речите на политиците. Защото често кризите на полето започват от залите за преговори.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.