Снимка: Money.bg

Панелът „Богатството утре започва от разума днес“ от форума на Money.bg "Лични финанси: Бъдеще" всъщност не беше просто разговор за пенсии, злато и имоти. Той очерта много по-дълбока линия на напрежение в личните финанси в България. От едната страна стои старата логика на спестяването – имот, депозит, пасивна сигурност. От другата страна стои новата реалност – по-дълъг трудов живот, по-голяма индивидуална отговорност, по-висока нужда от инвестиционна грамотност и все по-ясното усещане, че съхраняването на богатство вече не е достатъчно. Истинската тема на панела не беше изборът между активи. Истинската тема беше, че българското домакинство навлиза в свят, в който трябва едновременно да мисли за доход, защита и дългосрочно натрупване, а това изисква съвсем различен финансов рефлекс.

Най-силният и най-структурен акцент дойде от доц. д-р Жеко Милев, заместник-ръководител на катедра „Финанси“ в УНСС, който постави пенсионната система в центъра на разговора. Неговата оценка, че новата реформа на втория стълб е „наистина дългоочаквана“, е важна не толкова като технически коментар, а като признание, че досегашният модел вече не отговаря на демографската и житейската реалност. Когато вторият стълб е създаден, осигуряващите се са били в относително близки възрастови групи. Днес разликите са „огромни“, по думите на Милев, което означава, че единен рисков профил за всички вече е икономически нелогичен. Разделянето на подфондове на консервативен, балансиран и високорисков е важна крачка, защото за пръв път системата признава, че времевият хоризонт и готовността за риск са не по-малко важни от самото участие в осигуряването.

Но по-дълбокият прочит е по-тревожен. Когато доц. Милев казва, че „тези, които сега започват да работят, най-вероятно ще се пенсионират на 70 или дори 75 години“, това не е просто прогноза за възрастта за пенсиониране. Това е диагноза за първия стълб. Застаряващото население, по-малката база от работещи и натискът върху публичните финанси постепенно изтласкват тежестта на пенсионната сигурност от държавата към индивида. Затова и изводът му, че вторият и третият стълб трябва да се развиват, е същностният извод на целия панел. В България пенсията все повече престава да бъде гарантиран обществен резултат и все повече се превръща в функция на лична дисциплина, инвестиционен избор и времеви хоризонт. Това е огромна културна промяна, защото българското общество дълго време мислеше пенсията като държавен ангажимент, а не като личен финансов проект.

Също толкова интересен беше и спорът около златото, където Красимир Йорданов, инвестиционен консултант в Комисията за финансов надзор, влезе в темата с умишлено контраинтуитивна теза. Неговото твърдение, че „златото не е геополитическо убежище, нито инфлационен актив“, на пръв поглед звучи почти еретично в среда, в която масовият инвеститор обикновено свързва благородния метал точно с война, паника и защита от обезценяване на парите. Но в контекста на дискусията тази теза изпълни важна роля. Тя разграничи повърхностния медиен наратив от по-сложната макро логика. Според Йорданов златото е по-скоро дезинфлационен и стагфлационен актив, тоест актив, който реагира не просто на събитие, а на комбинация от слаб растеж, несигурност и търсене на твърди форми на съхранение на стойност. Това измества разговора от заглавията към режима на икономиката. Не войната сама по себе си качва златото, а последиците ѝ за растежа, лихвите, валутите и доверието.

Тази разлика е съществена, защото тя подсказва и нещо друго. Българският инвеститор често търси активи чрез етикети, а не чрез механизми. Златото се мисли като „убежище“, без да се прави разлика дали средата е инфлационна, дефлационна, стагфлационна или рецесионна. Йорданов всъщност предложи по-високо ниво на финансова грамотност: да не се гледа активът сам по себе си, а условията, в които той работи. Коментарът му, че ръстът на златото през 2025 година е бил свързан с по-слаб долар, по-ниски лихви и кризата в китайските имоти, а не просто с напрежение, е особено полезен, защото измества разговора от емоцията към причинността. Същото важи и за предупреждението му за петролния сценарий от 70-те години. То съдържа ключовото допускане, че ако високият петрол се превърне в трайна характеристика, тогава златото би имало по-смислена роля. Тоест не всяка тревога е еднаква. И не всяка тревога помага на един и същ актив.

При имотите панелът стана най-близък до реалната психология на българското домакинство. Димитър Христов, специалист в сферата на недвижимите имоти, описа промяна, която изглежда на пръв поглед пазарна, но всъщност е поведенческа. След началото на годината „средностатистическият купувач“ вече е човек, който иска да задоволи собствените си нужди, а не инвеститор, който гони доходност. Това е много важна смяна на режима. Тя означава, че имотът постепенно излиза от позицията си на автоматичен инвестиционен избор и се връща към основната си функция – жилище. Инвестиционните купувачи, по думите на Христов, чакат външните фактори. Това е показателно, защото означава, че дори на най-инерционния пазар в България вече има пауза, причинена не от срив в търсенето, а от несигурност за бъдещата посока на капитала.

Особено силен е коментарът му, че при събития като тези „в Израел и Иран“ можем да говорим за почти спиране на имотния пазар, защото хората пренасочват интереса си от трупане на богатство към съхраняването му. Тук се вижда централният нерв на панела. Високата несигурност не унищожава непременно цените, но променя мотивацията. Именно затова и пазарът не пада по класическия начин. Разходите за строителство, ремонти и материали растат, което не позволява ценовата корекция, която мнозина очакват. Но едновременно с това намаляват и купувачите, и продавачите. Това е много по-сложна картина от простото „балон“ или „срив“. Това е пазар в режим на блокаж, в който всяка страна усеща риск, но не знае коя е правилната алтернатива.

Тук Красимир Йорданов добави един от най-важните пластове на целия разговор, когато каза, че след продажбата на имот много хора не знаят какво да направят със средствата – „ще купя злато, акции или нещо друго?“ Именно тази дилема оголва ниската инвестиционна култура. Проблемът не е, че българинът харесва имоти. Проблемът е, че често не разполага с достатъчно доверие, опит и знание, за да премине към по-широк набор от активи. Затова и имотът остава доминиращ не само заради доходността си, а и заради психологическата си разбираемост. Той е видим, физически и културно легитимен. Акциите, пенсионните фондове и дори златото изискват по-високо ниво на абстрактно мислене и финансова дисциплина.

Неговият коментар, че сривът на Българската фондова борса преди близо двадесет години е отказал много хора, също е съществен. Той подсказва, че инвестиционната култура в България не е просто въпрос на образование, а и на историческа памет. Един травматичен опит може да извади цяло поколение от капиталовия пазар. Именно затова днес имаме парадоксална ситуация: от една страна има повече разговор за инвестиции, а от друга страна липсва достатъчно широка база от хора, които да ги възприемат като нормален инструмент за дългосрочно натрупване. Йорданов правилно поставя акциите като един от малкото реални механизми за растеж на богатството в реално изражение, но това изисква много по-висока култура на риск, отколкото българското общество традиционно има.

Отделният детайл, че доходността от имот е около 3%, както посочва Димитър Христов, е вероятно най-прагматичната цифра в панела. Тя подкопава традиционното убеждение, че жилището автоматично е добра инвестиция. При 3% доходност имотът все по-трудно може да бъде защитен като високоефективен финансов инструмент, особено ако не се отдава под наем или ако има периоди на незаетост, разходи за поддръжка и ограничена ликвидност. Това не означава, че имотът е лош актив. Означава, че той все по-трудно може да бъде мислен като безрисков и безалтернативен.

В по-дълбок план панелът очерта три различни хоризонта на богатството. Пенсионната система говори за дълъг хоризонт и неизбежността на личната отговорност. Златото говори за макро режимите и нуждата от разбиране, а не от митология. Имотите говорят за културните навици и за трудността да се премине от натрупване към управление на капитал. Точно в това е стойността на дискусията. Тя не даде лесна рецепта, а показа, че богатството вече не може да се изгражда чрез един-единствен автоматичен избор. Нито държавната пенсия е достатъчна, нито златото е универсален щит, нито имотът е безусловен отговор.

Обобщението от този панел е по-дълбоко, отколкото изглежда на пръв поглед. България навлиза в етап, в който личните финанси ще зависят все по-малко от инерцията и все повече от способността за преценка. Пенсионният риск се изтласква към индивида, макроикономическите шокове правят активите по-контекстуални, а имотният пазар губи статута си на единствено естествено убежище. Най-важното послание не е, че един актив е добър, а друг лош. Най-важното послание е, че без финансова култура, без разбиране на риска и без способност за диверсификация, дори високите доходи трудно се превръщат в трайно богатство.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.