Снимка: iStock

Теодор Минчев

Съществува една стара шега сред статистиците. Един човек яде боб, друг яде зеле, а според статистиката и двамата ядат боб със зеле. Колкото и елементарно да звучи, тази шега описва изненадващо добре начина, по който говорим за инфлацията в България. Официалната статистика ни дава едно число, което трябва да обобщи движението на цените за милиони хора с напълно различен начин на живот, доходи, семейна структура, жилищен статус и потребителски навици. Проблемът не е, че това число е грешно. Проблемът е, че то е средно. А средното домакинство, към което се отнася, практически не съществува.

Според официалната статистика годишната инфлация през юли е 4,5%. Само по себе си това число вече не изглежда толкова спокойно, но остава далеч от двуцифрените темпове, които България преживя след пандемията. На пръв поглед би трябвало да означава, че ценовият натиск постепенно се връща към по-нормални равнища. Нашият Алекс Финансов Индекс обаче показва съвсем различна картина. На база на над 15 000 реални ценови наблюдения, повече от 10 500 продукта, 2152 търговски брошури и допълнителни данни за горива и имоти, АФИ отчита около 10,1% реалистична годишна инфлация. Разликата спрямо официалните 4,5% е 5,6 процентни пункта. Това не означава, че едната система е правилна, а другата грешна. Означава, че измерват различни неща.

Тук е най-важното разграничение. Официалната статистика измерва ценовото движение на национална потребителска кошница, претеглена според средното потребление. Реалният човек обаче не купува национална кошница. Той плаща собствен наем, собствено гориво, собствена храна, собствена ипотека, собствена детска градина и собствени лекарства. Затова за един млад наемател в София инфлацията може да бъде 10,1%, за семейство с деца и ипотека 10,7%, за домакинство с изплатен имот 9,5%, а за пенсионер с фиксиран доход 10,2%. Разликите между тези профили изглеждат малки на пръв поглед, но зад тях стоят напълно различни икономически реалности. За младия човек основният риск е жилището. За семейството са жилището, храната, транспортът и образованието. За пенсионера са храната, лекарствата и сметките. Една и съща държава, но няколко различни инфлации.

Точно тук статистическото усредняване започва да губи способността си да описва ежедневието. При млад наемател в София жилището може да поглъща 30-35% от месечния бюджет, докато в националната кошница жилищните разходи са значително по-ниско тегло. При пенсионер храната може да достига 35% от бюджета, а здравеопазването и лекарствата още 18%. Следователно една и съща промяна в цената на храната или наема има много по-голям ефект върху тези домакинства, отколкото върху средната статистическа кошница. Това е причината двама души да могат напълно честно да кажат, че усещат различна инфлация, въпреки че живеят в една и съща икономика.

Данните за храните показват колко голяма може да бъде тази дисперсия. За последната година при част от категориите ценовите движения са екстремни. Картофите са поскъпнали с около 169%, замразените продукти със 115%, ягодоплодните с 83,2%, доматите със 78,1%, олиото с 65,3%, спиртните напитки с 56,9%, а кафето с 50,4%. Това не означава, че цялата хранителна кошница е поскъпнала със сходен темп. Напротив. В същата база има и сериозни понижения. Бисквитите са надолу с близо 60%, маслото с 43,7%, шоколадът с 43,3%, прясното мляко с 31,8%, кашкавалът с 22,5%, рибата с 19,8%, а свинското с 18,9%. Именно това прави картината по-интересна и по-надеждна. Реалната инфлация не е универсално поскъпване на всичко. Тя е комбинация от силно растящи, стабилни и поевтиняващи категории, чието значение зависи от това колко голям дял заемат в бюджета на конкретното домакинство.

При горивата разминаването между агрегираното измерване и ежедневното усещане е още по-видимо. Средната инфлация при горивата според данните на АФИ и fuelo.net е около 20,4% за година, докато официалната транспортна категория е около 3,2%. Бензин А95 е поскъпнал приблизително с 27%, дизелът с 34,3%, пропан-бутанът с 13,4%, а метанът със 7%. Това отново не означава, че официалната статистика греши. Транспортът включва много повече от цената на бензина. Но човекът, който изминава всеки месец 800 или 1000 километра с автомобил, не плаща средната транспортна категория. Той плаща цената на колонката. Именно затова неговата лична инфлация може да се различава драматично от националната средна.

Същата логика важи и при образованието. На национално ниво тази категория има малко тегло, но за семейство с едно или две деца тя може да бъде една от най-големите позиции в бюджета. Данните от Numbeo показват ръст от около 9,3% при частните детски градини и над 34% при международното начално образование. За домакинство без деца това движение няма почти никакво значение. За семейство, което плаща подобни услуги всеки месец, ефектът е огромен. Ето защо средната инфлация никога не може да бъде напълно идентична с личната.

Но най-големият структурен натиск върху българската средна класа остава жилището. Софийският имотен пазар се е отдалечил значително от традиционните оценки на доходността. Средният коефициент цена към годишен наем вече е около 28 пъти, което означава приблизителна брутна доходност от 3,57%. За сравнение, класическото правило от 15 пъти годишния наем предполага доходност около 6,7%. През 2008 г. София достига приблизително 35 пъти годишния наем, след което следва болезнена корекция. Днешните 28 пъти не означават автоматично нов срив, но показват колко силно продажните цени са изпреварили дохода, който самите имоти могат да генерират.

По-драматичното число обаче не е доходността, а покупателната способност. Между 2017 и 2026 г. цената на квадратния метър в София е нараснала кумулативно с около 237,5%, а само от 2019 до 2026 г. увеличението е близо 127%. За същия период покупателната сила за жилище е спаднала приблизително с 47%. Преведено в реалния живот, семейство, което през 2019 г. с ипотека от 100 000 евро е можело да купи 85-95 квадратни метра, няколко години по-късно със същия размер кредит получава едва 45-60 квадратни метра. Същата номинална сума купува приблизително половината жилище. Това е много по-добър индикатор за реалната промяна в благосъстоянието от който и да е едногодишен CPI.

Този пример показва нещо, което често се губи в разговора за инфлацията. Дори когато годишният темп се нормализира, ценовото равнище не се връща автоматично назад. Ако жилищата, храната, образованието или услугите вече са поскъпнали значително, инфлация от 3% не отменя натрупания ръст. Тя просто означава, че поскъпването продължава по-бавно. Именно затова домакинството може напълно рационално да усеща, че стандартът му на живот се е влошил, въпреки че официалната инфлация намалява.

Тук стигаме и до най-важната икономическа величина: реалната покупателна способност. При нетен месечен доход около 1280 евро и приблизително непроменена номинална заплата АФИ показва, че реалната покупателна сила може да спадне до около 90 спрямо база 100 година по-рано. Това означава приблизително 1548 евро годишна загубена покупателна способност за домакинство с подобен доход. Тези пари не изчезват буквално от банковата сметка. Загубата е реална, а не номинална. Същата заплата просто купува по-малко храна, по-малко гориво, по-малко жилище и по-малко услуги.

Именно затова инфлацията е толкова трудно политическо понятие. Човекът гледа банковата си сметка и вижда същия номинален доход, но сметките му постепенно поглъщат по-голяма част от него. В София базовите месечни разходи за двама възрастни са оценени на около 1230 евро преди ресторанти, дрехи, здравеопазване, образование и развлечения. За един човек с доход около 1280 евро това означава, че почти целият доход може да бъде погълнат от основни разходи. Това не е просто статистически проблем. Това е проблем на способността за спестяване, инвестиции и натрупване на капитал.

Тук се променя и значението на инфлацията за средната класа. Истинският въпрос вече не е само дали домакинството може да си позволи текущите разходи. Въпросът е какво остава след тях. Ако едно семейство харчи 70%, 80% или 90% от доходите си за жилище, храна, транспорт, образование и здравеопазване, то губи способността да акумулира финансов буфер. А без буфер всяко следващо увеличение на разходите се превръща в по-голям икономически риск. Инфлацията така започва да влияе не само върху потреблението, но и върху бъдещото богатство.

Има и още един важен слой. Българският потребител не плаща задължително по-ниска цена само защото доходите му са по-ниски от тези в Западна Европа. При ръчно нормализирано сравнение на идентични продукти АФИ показва, че 100-грамов Milka шоколад е около 54,5% по-скъп в България спрямо Германия, Coca-Cola 1,5 литра е приблизително 18% по-скъпа, докато Pepsi при същия размер е на сходна цена. Това не позволява автоматично да заключим, че цялата българска потребителска кошница е по-скъпа от германската. Напротив, данните показват значителни разлики между отделните марки и категории. Но те разрушават интуитивното предположение, че по-ниските доходи автоматично означават по-ниски крайни цени.

Всичко това води до по-широк извод. България не живее с една инфлация. Тя живее с множество инфлации, които се наслагват една върху друга. Има национална статистическа инфлация. Има инфлация на храната. Има инфлация на жилището. Има инфлация на младото семейство, на пенсионера, на наемателя и на собственика. Всички тези числа могат да бъдат едновременно верни, защото описват различни кошници и различни икономически ситуации.

Следователно конфликтът между официалната статистика и усещането на хората е до голяма степен фалшив. Не е необходимо да избираме коя страна „лъже“. НСИ измерва икономиката на национално ниво. Домакинството измерва собствения си живот. И двете гледни точки са необходими, но не са взаимозаменяеми.

Истинският проблем започва тогава, когато средното число бъде използвано като универсално описание на благосъстоянието. Инфлация от 3,2% може да бъде напълно коректна макроикономическа статистика и едновременно с това да бъде лошо описание на семейство, чиито жилищни, хранителни и транспортни разходи растат с двуцифрен темп. Именно затова собствените данни за реални цени са важни не като заместител на официалната статистика, а като втори слой, който показва как агрегатът се разпада на различни житейски реалности.

В крайна сметка хората не живеят в индекси. Те живеят в бюджети. Не плащат средна цена на транспорт, а конкретен литър гориво. Не плащат среден жилищен разход, а конкретен наем или ипотека. Не купуват средна храна, а определени продукти всяка седмица. Именно там се измерва реалната покупателна способност.

И ако има един показател, който заслужава повече внимание от самия процент инфлация, това е съотношението между дохода и цената на основния стандарт на живот. Когато със същата ипотека купуваш половината жилище, когато почти цялата заплата може да бъде погълната от базови разходи и когато най-необходимите категории растат значително по-бързо от средния индекс, проблемът вече не е статистически. Той е структурен.

Затова въпросът „Колко е инфлацията в България?“ вероятно е поставен неправилно. По-точният въпрос е: „Колко е твоята инфлация и колко от живота, който можеше да си позволиш преди година, можеш да си позволиш днес?“

Точно там се намира реалната цена на инфлацията.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не представлява инвестиционен съвет.