Снимка: iStock

Един от най-тихите, но и най-дълбоки структурни завои на пазарите в момента не идва от лихвите, не идва от инфлацията и дори не идва от изкуствения интелект сам по себе си. Той идва от промяна в ролята на държавата. Анализът за Palantir и още няколко компании като „игра на плана на Тръмп да инвестира в Америка“ всъщност описва не просто списък от акции, а нов режим, в който федералното правителство вече не е само регулатор и възложител, а активен икономически участник, акционер и понякога дори партньор в печалбата.

Това е качествена промяна, която пазарите все още не са напълно осмислили.

В исторически план американската държава винаги е имала скрита роля в индустриалното развитие – от военния комплекс, през космическата програма, до интернет. Разликата днес е в директността. Вече не говорим само за договори, субсидии или данъчни стимули, а за реални дялове в компании, „златни акции“, участие в капиталови увеличения и споделяне на бъдещи печалби. Това не е теоретично – държавата вече притежава части от Intel, участва в стратегически минерални компании като Lithium Americas и редкоземни производители, и дори си осигурява контролни механизми в класически индустрии.

Това означава едно: за определени сектори „държавният риск“ се трансформира в „държавна подкрепа“.

На този фон списъкът с потенциални бъдещи бенефициенти не изглежда случаен. Palantir е може би най-очевидният пример. Компанията отдавна живее в симбиоза с държавния апарат – от разузнаване и отбрана до анализ на данни за публични институции. В нормална пазарна логика това би трябвало да означава стабилност, но и ограничен растеж. В новата логика обаче това означава нещо друго: стратегическа незаменимост. Когато една държава започне да мисли като инвеститор, тя не търси „евтини акции“, а контрол, капацитет и технологичен суверенитет. Palantir попада точно там – не като потребителска история, а като инфраструктурен слой на държавната логика.

Парадоксът е, че именно затова пазарът продължава да е скептичен. Съотношения като цена към печалба около 170 изглеждат абсурдни за класическия анализатор. Но тези метрики са създадени за свят, в който приходите идват от пазара, а не от стратегическа позиция. Когато правителството е потенциален акционер, оценката вече не е функция само на печалбата, а на вероятността компанията да стане „твърде важна, за да бъде оставена“.

Подобна логика важи и за квантовите компании като Rigetti Computing и IonQ. В нормален цикъл те биха били високорискови, дългосрочни залози с неясна комерсиализация. В новия цикъл те са част от надпревара за технологичен суверенитет. Квантовите изчисления не са просто бизнес – те са въпрос на национална сигурност. Именно затова не е случайно, че пазарът показва изключително висок дял препоръки „купувай“ за Rigetti, въпреки че компанията все още не генерира устойчиви печалби. Това не е оптимизъм за приходите утре, а за позицията в системата вдругиден.

Сходна е ситуацията и при Expand Energy. На пръв поглед тя изглежда като класическа енергийна компания с далеч по-скромни оценки – около 13 пъти печалбата. Но именно тук се вижда другият пласт на стратегията „Инвестирай в Америка“: енергията и суровините като основа на всичко останало. Изкуственият интелект, квантовите изчисления и модерната индустрия са енергоемки. Без стабилна, контролируема и местна енергия цялата технологична визия остава куха. Затова интересът на държавата към газови и минни компании не е цикличен, а стратегически.

Тук се появява и ключовият инвестиционен нюанс, който анализът много добре загатва: държавното участие действа като „безплатна опция“. Не в смисъл, че гарантира печалба, а в смисъл, че добавя асиметрия. Ако една компания така или иначе има смนิсъл в портфейла – заради технология, сектор или баланс – потенциалният държавен интерес добавя допълнителен слой нагоре, без симетричен слой надолу. Исторически подобни ефекти не изчезват бързо, защото веднъж щом една компания бъде възприета като „стратегическа“, премията за това остава в цената.

Разбира се, тук има и капани. Да се купува акция само защото „може да бъде харесана от Белия дом“ е лоша стратегия. Това превръща инвестицията в бинарен залог. Но когато фундаменталната теза и стратегическата логика се припокриват, пазарът получава нещо рядко: потенциал за преоценка, който не зависи от класическия икономически цикъл.

Именно това отличава настоящия момент от предишни периоди на държавна намеса. Това не е спасителен пакет в криза. Това е предварително позициониране за нов модел на икономическа организация. Държавата не гаси пожар, тя строи инфраструктура – в данните, в енергията, в суровините и в изчислителната мощ.

От тази гледна точка компании като Palantir, Rigetti и Expand Energy не са просто „акции на Тръмп“. Те са маркери за това какво федералната власт смята за критично важно в следващото десетилетие. А когато пазарът започне да инвестира заедно с държавата, правилата за оценка се променят.

Не стават по-лесни. Стават по-различни.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.