Снимка: iStock

Пазарите на индустриални метали рядко говорят с недомлъвки, а днес те крещят. Когато цената на медта се устреми към 10 860 долара за тон, това не е просто поредната флуктуация на екраните в Лондон или Ню Йорк; това е сигнал за тектонично разместване в глобалната икономика. В ранната търговия във вторник „червеният метал“ се събуди от летаргията, добавяйки близо процент към стойността си, подкрепен от две мощни сили, които рядко действат в такъв синхрон: монетарното облекчение и физическият дефицит. Това движение идва непосредствено след коментарите на гуверньора на Federal Reserve Christopher Waller, който ясно застъпи тезата за ново намаляване на лихвените проценти, позовавайки се на омекващия пазар на труда в САЩ. За опитния инвеститор връзката е ясна – по-евтиният долар и по-достъпното финансиране са като бензин в двигателя на суровините. Но този път историята е по-дълбока от простото уравнение „ниски лихви – скъпи активи“.

Ако погледнем назад в икономическата история, медта винаги е носила титлата „Doctor Copper“ с причина – тя е единственият актив с докторска степен по икономика, който предсказва рецесии и възходи по-точно от всеки анализатор на Wall Street. Текущата ситуация напомня на периодите на пост-кризисно възстановяване, когато ликвидността търси реален пристан. Но за разлика от предишни цикли, днес не става въпрос само за спекулативни пари, търсещи доходност. Става въпрос за фундаментален структурен дисбаланс. Спредът между цената „кеш“ и тримесечните фючърси скочи до над 20 долара за тон – най-високото ниво от пет седмици насам. На езика на пазара това се нарича „backwardation“ (обратен пазар) и е най-сигурният индикатор за паника сред купувачите. Търговците са готови да платят премия сега, веднага, за да притежават физическия метал, вместо да чакат доставка след три месеца. Това не е спекулация; това е индустриален страх от изчерпване.

Фундаменталната логика зад този ръст се крие в една брутална ножица между предлагането на руда и капацитета за преработка. Светът, и по-специално Китай, построи огромен брой топилни пещи в очакване на зеления преход и електрификацията. Но мините – тези тромави, бавни за разработване проекти – не успяха да наваксат. Резултатът е, че таксите за обработка и рафиниране (TC/RCs), които миньорите плащат на топилните, се сринаха до исторически дъна. Топилните са толкова отчаяни за суровина, че на практика работят на загуба, само за да поддържат пещите си работещи. Тази седмица погледите са насочени към Шанхай, където индустрията се събира за ключови преговори. Очакванията са за напрегнати разговори, които ще дефинират рентабилността на сектора за цялата 2026 година. Пазарът знае, че математиката не излиза – не можеш да имаш безкрайно разширяване на преработвателния капацитет при ограничена база от природни ресурси.

Тук навлизаме в психологическия и поведенчески слой на пазара. Инвеститорите започват да осъзнават, че „зеленото бъдеще“ е енергоемко и металоемко, но инфраструктурата за добив е хронично недофинансирана от десетилетие. Примерът с индийския магнат Gautam Adani е показателен. Неговата нова мега-топилна в Гуджарат – символ на амбициите на Индия за индустриална независимост – работи само с част от капацитета си. Защо? Защото дори милиардерите не могат да принтират медна руда. Когато играч от калибъра на Adani Group не може да си осигури достатъчно концентрат, това изпраща смразяващ сигнал към по-малките участници. Това създава психология на оскъдицата. Всеки индустриален купувач, който до вчера е разчитал на „just-in-time“ доставки, днес преосмисля стратегията си и започва да трупа запаси. А когато всички започнат да се презапасяват едновременно, цената има само една посока – нагоре.

Интерпретацията на тези събития води до извода, че сме в началото на нов суперцикъл, но този път той не е воден от търсенето (както беше при урбанизацията на Китай през 2000-те), а от шок в предлагането. Федералният резерв може и да намали лихвите, което ще отслаби долара и ще направи металите по-скъпи номинално, но реалният драйвер е физическата липса. Aluminum и Zinc също поскъпват, макар и по-умерено, теглени от същата гравитация. Пазарът вече мисли в перспектива: ако днес, при все още колеблива глобална икономика, имаме дефицит, какво ще се случи, когато лихвите паднат и реалното строителство и производство се ускорят? Това е въпросът, който държи портфолио мениджърите будни. Ние виждаме класически сблъсък между „хартиения пазар“ (фючърси и деривати) и „реалния пазар“ (физически доставки). И в дългосрочен план, реалният пазар винаги печели.

В заключение, случващото се с медта е микрокосмос на по-голямата икономическа картина. То ни казва, че епохата на евтините ресурси е приключила. Инвеститорите трябва да разберат, че в свят на геополитическо напрежение и логистични тапи, притежаването на реален актив е по-ценно от обещанието за такъв. Christopher Waller може да контролира цената на парите, но не може да контролира геологията. Когато топилните в Китай и Индия се борят за всяка тон руда, това е сигнал, че инфлационният натиск в реалната икономика няма да изчезне скоро, независимо от решенията на централните банки. За инвеститора това означава едно: волатилността ще бъде новата норма, а стратегическото позициониране в суровини вече не е опция, а необходимост за оцеляване на капитала.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.