Снимка: iStock

В началото на ноември паричната политика на САЩ навлезе в нова, по-сложна фаза – не заради рязък завой на икономиката, а заради натрупващата се несигурност и разминаването във възприятията вътре във Федералния резерв. Коментарите на Нийл Кашкари, президент на Федералния резерв на Минеаполис, маркират тази промяна по необичайно прям начин: той открито заяви, че не е подкрепил последното намаление на лихвите, защото данните и анекдотичните наблюдения „подсказвали по-голяма устойчивост“ на икономиката, отколкото е очаквал. Под повърхността стои важният сигнал – Фед вече не гледа на пониженията като на автоматична част от цикъла, а като на инструмент, който може да бъде паузиран във всеки момент, ако инфлационната траектория или пазарната устойчивост го наложат.

Кашкари участва в заседанията на FOMC, но няма право на глас тази година – и въпреки това думите му тежат, защото отразяват по-широкото раздвояване вътре в централната банка. Той казва, че за срещата през декември „може да се аргументира и за ряз, и за пауза“, което е дипломатичен начин да каже, че Фед навлиза в пространство на реален вътрешен дебат. Пазарите веднага реагираха: вероятността за лихвено понижение на 10 декември, която преди срещата през октомври бе близо 100%, вече е около 50%. Промяната не идва от едно изказване, а от съчетанието на множество гласове, които започват да звучат по-сдържано, по-скептично и по-малко склонни да отпускат условията, докато картината остава неясна.

Това се случва в момент, когато икономическите данни и без това са „слепи“ заради продължителния government shutdown, който остави ключови статистики – включително CPI и NFP – необработени. Фед ще вземе решение в среда, в която част от критичната информация може никога да не бъде публикувана, а това само по себе си прави институцията по-предпазлива. За централна банка, която вече е подложена на критика заради закъсняло реагиране в предишни цикли, липсата на данни винаги води до инстинктивен уклон към пауза.

В същия момент панорамата вътре в институцията е фрагментирана. На единия полюс е „ястребовото крило“ – Сюзън Колинс от Бостън, Лори Логан от Далас, Джеф Шмид от Канзас Сити – които настояват, че устойчивият растеж и инфлация около 3% не дават основание за ново понижение. Други, които допреди месеци бяха по-оптимистични за цикъла на разхлабване, като Остън Гулсби от Чикаго, постепенно се придвижват към по-умерената позиция. На противоположния полюс стоят Мишел Боуман, Крис Уолър и най-новият член на борда Стивън Миран, който открито твърди, че инфлацията се е охлаждала по-добре от очакваното и че условията за понижение са налице.

Този сблъсък не е само институционален – той е икономически. Кашкари сам посочва парадокса: има „джобове на слабост“ при нискодоходните домакинства и фирмите, които ги обслужват, но същевременно корпоративните печалби остават солидни, а бизнесът гледа към 2026 г. с оптимизъм. Това съжителство на слабост и сила е най-трудната среда за централна банка, защото крие риска от грешка в две посоки: или да се задържат лихвите твърде високи и да се прекърши крехката част от пазара на труда, или да се разхлаби преждевременно и да се позволи на инфлацията да пусне нови корени.

Оттам идва и колективният тон на предпазливост. Дори Мери Дейли от Сан Франциско, която обикновено говори с умерен оптимизъм, този път заявява, че е „прекалено рано“ да се каже дали ще има или няма да има ряз, което е почти идентична формулировка с Кашкари. Посланието е ясно: декември няма да бъде автоматичен месец за продължаване на намаленията, а точка на баланс между недоказаните рискове и несигурната устойчивост на икономиката.

Търговците вече го усещат. Волатилността се повиши, част от ротацията от технологиите в стойностни компании се подсили, а спекулациите за „допълнителен подарък“ от Фед към края на годината бързо избледняха. Пазарите започват да осъзнават, че Фед може да не бъде партньор в последния етап от 2025 г., а наблюдател, който не желае да затяга или разхлабва, преди да види повече яснота. Това е нов контекст – по-малко предвидим, по-малко еднопосочен и много по-зависим от микро-импулсите на трудовия пазар и цените.

Всичко това оформя декемврийската среща като една от най-разделящите през последните три години. Фед вече не управлява само инфлация или растеж. Управлява и собствените си вътрешни разломи, доверието на пазара и способността да взема решения при силно редуцирана информация. Това е среда, в която всяко действие носи почти равни рискове, а всяко бездействие може да се окаже най-премереното възможно решение.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.