Източник:  www.darikfinance.bg

Лидерите на Европейския съюз продължават да играят рискована политическа игра с гръцкото правителство. Гърция е изпълнила повече от половината изисквания на своите кредитори. Но Германия продължава да настоява за програма, която доказано е провалена и само няколко икономисти въобще някога са мислили, че би могла, би трябвало и е редно да бъде приложена.

Подобряването на фискалната позиция на Гърция от голям първичен дефицит до излишък е почти безпрецедентно, но настояването страната да постигне първичен излишък от 4.5% от БВП е безотговорно. За съжаление, когато "тройката" - Европейската комисия, Европейската централна банка и Международният валутен фонд, за първи път включи това безотговорно желание във финансовата програма за Гърция, властите в страната нямаха друг избор, освен да се съгласят.

Безумието продължава. Това е особено ясно сега, предвид спада от 25% на БВП на Гърция от началото на кризата. "Тройката" оцени зле макроикономическите ефекти на програмата, която наложи. Според техните официални прогнози, чрез намаляване на заплатите и приемане на още мерки за строги икономии, гръцкият износ трябваше да се увеличи и икономиката бързо да се върне към растеж. Те също така смятаха, че първото преструктуриране на дълга ще доведе до устойчивост на задлъжнялостта на Гърция.

Прогнозите на тройката бяха погрешни. И не с малко, а в по-голямата си част. Избирателите в Гърция бяха прави да искат промяна в курса, а тяхното правителство има право да откаже да подпише дълбоко погрешна програма за управление на страната.

И все пак има място за сделка. Гърция ясно изрази желанието си да участва в продължаването на реформите и приветства европейската помощ за прилагането на някои от тях. Доза реализъм от страна на кредиторите на Гърция за това какво е постижимо, какви могат да бъдат макроикономическите последици от различните фискални и структурни реформи, може да послужи за основа на споразумение, което е така важно не само за Гърция, но и за Европа.

Някои страни в еврозоната, особено в Германия, изглежда са равнодушни за излизането на Гърция от валутния съюз. Пазарът пък вече определи цената на тази раздяла. Някои дори предполагат, че такъв сценарий би бил по-добър за еврозоната.

Подобни становища значително подценяват и настоящите, и бъдещите рискове. Същата удовлетвореност беше очевидна в САЩ преди колапса на Lehman Brothers през септември 2008 г. Уязвимостта на американските банки беше известна много преди това, поне от банкрута на Bear Stearns през март. И все пак, като се има предвид липсата на прозрачност поради слабите регулации, както пазарите, така и политиците не оцениха напълно връзките между финансовите институции.

И сега глобалната финансовата система все още усеща вторични трусове от колапса на Lehman. Банките продължават да са непрозрачни и по този начин изложени на риск. Ние все още не знаем пълния размер на връзките между финансовите институции, включително и тези, произтичащи от непрозрачни деривати и кредитни суапове.

В Европа ние вече може да видим някои от последствията от недостатъчното регулиране и недостатъците в дизайна на самия валутен съюз. Знаем, че структурата на еврозоната насърчава дивергенция, не конвергенция - когато капиталът и талантливите хора напускат засегнатите от кризата икономики, тези страни все по-малко са в състояние да изплащат задълженията си. Когато пазарите проумеят, че порочната низходяща спирала е вградена в структурата на еврозоната, последствията за следващата криза ще бъдат по-дълбоки. А следващата криза е неизбежна, тя е в самата природа на капитализма.

Трикът на президента на ЕЦБ Марио Драги, че "ще направи каквото е необходимо", за да запази еврото, работеше досега. Но мисълта, че еврото не е спойката между страните-членки на еврозоната ще направи този трик по-малко работещ следващия път. Доходността на облигациите ще скочи и никакви уверения на европейските лидери няма да бъдат достатъчни, защото светът вече ще знае, че те "няма да направят каквото е необходимо". Както показва примерът с Гърция, те ще направят само това, което политиците поискат.

Най-важната последица от всичко това е отслабването на европейската солидарност. Еврото трябваше да я укрепи. Вместо това, то имаше обратен ефект.

Не е в интерес на Европа и на света да има страна в периферията на еврозоната, отчуждена от своите съседи, особено сега, когато геополитическата нестабилност вече е толкова очевидна. Съседният Близък изток е в криза, Западът се опитва да води нова агресивна политика срещу Русия. Китай, вече е най-големият световен източник на спестявания, най-големият пазар, както и най-голямата икономика като цяло, претеглено през паритета на покупателната способност. Има нови икономически и стратегически реалности. Сега не е време за европейско разединение.

Когато създават еврото, европейските лидери се възприемат за визионери. Те мислят, че отиват отвъд краткосрочните нужди, които обикновено вълнуват политиците. За съжаление, тяхното разбиране за икономиката е по-малко от амбициите им, а политическата реалност не дава възможност за създаването на институционалната рамка, която да позволи на еврото да работи по предназначение. Въпреки че единната валута трябваше да донесе безпрецедентен просперитет, е трудно да се открие значителен положителен ефект за еврозоната като цяло в периода преди кризата. В периода след нея негативните последствия са огромни.

Бъдещето на Европа и еврото вече зависи от това дали политическите лидери на еврозоната могат да постигнат поне малко икономическо разбирателство с поглед в бъдещето и загриженост за европейската солидарност. /Проф. Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика, в The Project Syndicate/