Източник:  www.darikfinance.bg

Мислите си, че казусът Пеевски е уникален, че само в България една компания може да предложи изменения в законодателството, за да се спаси проект като Южен поток от европейските регулации, че властта е в този, който има парите единствено в нашата държава? Корпорациите и големите бизнес акули превземат демокрацията, налагат лобистки закони и източват публични средства в цял свят. И това, че не сме уникални въобще не трябва да ни успокоява.

Тя е причина за рухването на демократичния избор. Тя е източникът на нарастващото ни обезверяване от политиката. Тя е и голямата тема табу. Става дума за корпоративната власт. Медиите едва ли ще прошепнат нейното име. Тя крещящо отсъства от парламентарните дебати. Докато не я назовем и не й се противопоставим, политиката ще е загуба на време.

Смята се, че политическата роля на бизнес корпорациите обикновено се извършва от лобистите, които се стремят да влияят върху политиката на правителството.

В действителност обаче корпорациите са в управлението. Те са част от онази връзка с властта, която прави политиката. Срещу тях няма значителна съпротива както от правителството, така и от опозицията, защото техните интереси вече са вплетени в тъканта на трите основни политически партии.

Повечето от скандалите, които карат хората да се отчаят от политиката, възникнат от този източник. Наскоро например Guardian разкри, че системата на правителствена субсидии във Великобритания за работещи на газ електростанции се проектира от един от ръководителите на базираната в Дъблин компанията ESB International.

По същото време научихме, че министър Ник Боулс в частен порядък е уверил компания за хазартни игри Ladbrokes да не се притеснява за опитите на местните власти да спрат разпространението на мрежата й за залагания. Нов закон ще спре подобни опити.

Пак наскоро открихме, че договорът за управление на имигрантски центрове ще бъде разширен, въпреки че цялата им бъдеща дейност е трябвало да се замрази, докато тече разследване за измами.

Всяка седмица научаваме, че системното неизпълнение от страна на държавните доставчици не е пречка за получаване на по-нататъшна работа, че не се изпълнява обещанието за ефективност, подобрение и ценене на парите при аутсорсинга и приватизацията.

Надзорът върху тези компании е случаен, наказанията почти не съществуват, наградите могат да бъдат слисващи, шеметни, покваряващи. Но нищо от това не възпира и не разубеждава правителството. След 2008 г. аутсорсингът на публични услуги се е удвоил до 20 млрд. лири. А до 2015 г. той трябва да нарасне до 100 млрд.

Тази политика става обяснима, само когато осъзнаете как действа властта. Ролята на държава е да предостави себе си на бизнеса. По този начин тя създава икономика на магистралата: система от корпоративни такси, управлявана от фирми и монополи.

Едва ли е изненадващо, че законопроектът за лобирането, който в момента се протака в Камарата на лордовете, не предлага почти никакви проверки за мощта на корпоративните лобисти, докато в същото време връзва ръцете на фондациите, които ги критикуват. Министрите не само че не са разубеждавани да си общуват с корпоративните мениджъри, те дори вече са задължени да правят това.

Благодарение на начинанието на лорд Грийн големите компании имат "приятели" в министерствата, които трябва се срещат с тях по искане на компаниите. В първите 18 месеца от прилагането на тази схема са проведени 698 такива срещи, свикани от корпорациите за промяна или налагане на регулации. Между другото лорд Грийн в момента е министър на търговията. Преди това той е бил председател HSBC в периода, когато банката е изпирала огромни суми на мексиканските наркобарони. Министри, лобисти - можеш ли да ги различиш?

Това че подобни съобщения корпоративната власт рядко допуска в корпоративната преса не е съвсем изненадващо. По-тревожното е, че медиите, които не принадлежат на Рупърт Мърдок или на лорд Ротърмър действат така, сякаш са тяхна собственост (Мърдок е добре известната медийна акула, а лорд Ротърмър е всъщност Джонатан Хармсуърт, който притежава редица медии, сред които вестниците Daily Mail, Mail of Sunday и Metro). Примерно пет пъти седмично програмата BBC Today започва с бизнес новини, в които са интервюирани само корпартивни лица. Отношението към тях е уважително – сякаш са последна инстанция на истината. Там има дори рубрика "Петъчният бос", в която обичайните правила за участие за пренебрегнати и нейните репортери раболепничат пред корпоративия идол. Представете си каква врява би настанала, ако програмата имаше рубика "Петъчният синдикалист" или "Петъчният корпоративен критик".

Според мен това е много по-тежко нарушение на принципите на BBC, отколкото да се даде ефирно време на една политическа партия, тъй като именно бизнес босовете притежават реалната власт – казано иначе, те са хората, спрямо които BBC чувства задължена да се предложи. Изследване на Школата по журналистика в Кардиф показва, че представителите на бизнеса получават 11% ефирно време в новините на BBC в 6 часа сутринта (това е увеличение със 7% от 2007 г.), докато профсъюзинте дейци имат 0.6% (преди са имали 1,4%). Равнопоставеност? Безпристрастност? BBC потъпква принципите си всеки ден.

И къде е политическата съпротива извън Зелената партия и Партия на Уелс, които са една малка група опозиционни депутати? След като наскоро написах статия относно сериозната заплаха, която трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство представлява за парламентарния суверенитет и демократичния избор, няколко кореспонденти ме попитаха какъв бе отговорът на Лейбъристката партия. Да се отговори бе лесно – отговор нямаше.

Тони Блеър прочисти партията от остатъците на съпротива срещу корпорациите и хората, които ги управляват. Ето това е същността на Новите лейбъристи. Сега депутати от опозицията гледат безмълвно как правомощията им са прехвърлени на система от офшорни арбитражни групи, ръководени от корпоративни адвокати

Понеже Блеър и парламентът работят както Конгреса на САЩ, получава се, че лявата ръкавица на куклата спори с дясната ръкавица, но нито една от страните не се обръща срещу корпоративния капитал, който контролира почти цялата ни политика. Ето защо твърдението, че парламентарната демокрация е сведена до фарс отекна толкова широко напоследък.

Така че аз не обвинявам хората задето се отказват от политиката. Все още не съм се отказал от нея, но ми е все по-трудно да се обясня защо. Когато връзката между държавата и корпорациите заобикаля демокрацията и се надсмива над гласуването, когато нереформираната система на политическо финансиране гарантира, че партиите могат да се купуват и продават, когато политици от трите основни партии стоят и гледат как обществените услуги се поделят между мръсни клики от разбойници, какво от такава система може да ни вдъхнови за участие?/Джордж Монбайът, Guradian/БГНЕС/