Тук се намира и едно от най-често срещаните недоразумения в публичния разговор. Когато инфлацията падне например от 9% на 3%, цените не се връщат там, откъдето са започнали. Те просто продължават да растат по-бавно. Ако продукт, струвал 100 долара, поскъпне с 10% до 110 долара, а през следващата година инфлацията при него спадне до 3%, новата цена не е 103 долара, а 113,30 долара. Дезинфлацията намалява скоростта на движение, но не обръща посоката. За връщане към старото ценово равнище е необходима дефлация, а продължителната дефлация е нещо, което централните банки обикновено се стремят да избягват. Затова дори при успешно връщане на годишната инфлация към целта от 2% огромна част от ценовия скок през последните години остава постоянна. Именно тази разлика между темпа на инфлацията и равнището на цените обяснява защо официалните данни могат да показват подобрение, докато домакинствата продължават да усещат, че животът е станал значително по-скъп.

Графиката е още по-интересна, защото най-големите увеличения не са концентрирани в луксозни или лесно заменими стоки. Те са именно в категории, които домакинството трудно може да избегне. Кафето е екстремен пример със 123%, но по-структурният проблем се вижда при храната, енергията, жилището, транспорта, автомобилното и здравното застраховане. Това са разходи с относително ниска ценова еластичност. Ако цената на телевизора се увеличи с 50%, покупката може да бъде отложена. Ако автомобилната застраховка поскъпне с 50%, семейството, което зависи от автомобила си, има значително по-малко пространство за реакция. Ако жилищните разходи се увеличат с 35%, електричеството с 43%, храната с 33%, а здравното осигуряване с 38%, корекцията трябва да дойде от останалата част на бюджета. Именно затова една и съща официална инфлация има много различен ефект върху домакинство, което харчи 80% от дохода си за основни нужди, и върху домакинство, което отделя 40%.

Особено показателен е жилищният пазар. Според графиката цените на жилищата са се увеличили с 60% за седем години, докато shelter компонентът е нагоре с 35%. Тези две числа измерват различни неща, но заедно описват един от най-съществените механизми за преразпределение на богатство през периода. Собственикът на жилище, купено преди голямото поскъпване и финансирано с дългосрочна ипотека при ниска лихва, е получил значително увеличение на стойността на актива си, като същевременно голяма част от номиналния му разход за финансиране е останал фиксиран. Новият купувач се сблъсква с точно обратната ситуация: много по-висока цена на имота плюс значително по-висока цена на кредита. Следователно инфлационният цикъл не просто увеличи средната цена на живота. Той увеличи разликата между тези, които вече притежаваха активи, и тези, които тепърва се опитват да ги придобият.

Това е една от причините официалният CPI да не може напълно да опише икономическото преживяване на младо семейство, което иска да купи първия си дом. Жилището не влиза в потребителския индекс просто чрез текущата си пазарна цена, защото покупката на имот има и инвестиционен характер. За реалния човек обаче тази статистическа методология не променя необходимия първоначален капитал. Ако жилище за 300 000 долара е поскъпнало с 60%, неговата цена вече е 480 000 долара. При 20% първоначална вноска необходимият собствен капитал се увеличава от 60 000 на 96 000 долара, още преди да бъде отчетен ефектът от по-високата ипотечна лихва. Следователно достъпността може да се влоши много повече от показаното от средната потребителска инфлация.

Подобна динамика виждаме и при автомобилите. Новите автомобили са поскъпнали с 22%, употребяваните с 29%, но автомобилното застраховане е нагоре с цели 50%. Това показва защо инфлационният анализ не трябва да спира до цената на самата стока. Цената на притежанието включва застраховка, гориво, финансиране, поддръжка и ремонт. Бензинът според графиката е с 43% по-скъп, а транспортът като категория с 42%. Така автомобилът може да е поскъпнал „само“ с 22%, но годишната икономика на неговото използване се е променила много повече. Това е особено важно в американска икономика, в която за огромна част от населението автомобилът не е лукс, а инфраструктура за достигане до работното място.

Храната разкрива друг аспект на същия процес. Средното увеличение при хранителните продукти е 33%, но вътре в кошницата има огромна дисперсия. Кафето е +123%, телешката кайма +81%, яйцата +76%, докато ресторантите са +39%. Част от тези движения се обясняват със специфични шокове в предлагането, заболявания по животните, климатични фактори, суровини, енергия, труд и транспорт. Затова не би било правилно всички увеличения да бъдат приписани единствено на паричната политика. Но за потребителя причината има второстепенно значение, когато плаща сметката. Неговият реален разполагаем доход се определя от това колко стоки и услуги може да купи, а не от това дали увеличението на цената произхожда от прекомерно търсене, нарушена верига на доставки или слаб добив на кафе в Бразилия.

Именно тук трябва да разграничим инфлационния шок от инфлационния режим. Пандемията, фискалните стимули, нарушените доставки, войните, енергийните пазари и последвалото възстановяване създадоха комбинация от фактори, която трудно може да бъде повторена в същия вид. Но след като тези шокове преместят ценовото равнище нагоре, икономиката започва да се адаптира към новата база. Работниците искат по-високи заплати, защото жилището и храната са по-скъпи. Компаниите плащат по-високи възнаграждения и пренасят част от разхода в крайните цени. Собствениците увеличават наемите, застрахователите премиите, доставчиците на услуги цените на труда. Първоначалният шок постепенно се превръща в нова номинална структура на икономиката. Това не означава непременно нова инфлационна спирала, но означава, че връщането към цените от 2019 г. практически престава да бъде реалистичен базов сценарий.

Този процес има и много важен инвестиционен аспект. Инфлацията не засяга еднакво кеша, труда, дълга и реалните активи. Човек, който е държал голяма част от спестяванията си в кеш през седемгодишен период на значително поскъпване на основните жизнени разходи, може да има същата номинална сума и същевременно значително по-ниска покупателна способност. Това е един от най-незабележимите рискове във финансите, защото банковото извлечение не показва загуба. Ако 100 000 долара стоят непроменени в сметката, психологически изглежда, че капиталът е запазен. Но ако жилищата са поскъпнали с 60%, храната с 33%, електроенергията с 43% и здравното осигуряване с 38%, реалното количество бъдещо потребление, което тези 100 000 долара могат да финансират, е по-малко.

От другата страна стоят притежателите на активи. Жилищата са най-очевидният пример, но същият принцип в различна степен важи за акции, бизнеси, инфраструктура, суровини и други активи, които могат да прехвърлят част от инфлацията в бъдещи парични потоци. Това не означава, че всеки реален актив автоматично защитава от инфлация. Акциите могат да падат рязко, когато инфлацията принуждава централната банка да повишава лихвите, защото по-високата дисконтова ставка намалява настоящата стойност на бъдещите печалби. Недвижимите имоти също могат да страдат от по-високата цена на финансиране. Но в дълъг период собствеността върху продуктивни и ограничени активи предлага механизъм за адаптиране към номиналния растеж, който кешът по дефиниция няма.

Точно затова графиката има пряка връзка и с по-големия дебат за златото и биткойн. Когато инвеститорите говорят за „обезценяване на парите“, понятието често звучи абстрактно. Тук то може да бъде видяно практически. Не е необходимо валутата да преживее криза или хиперинфлация, за да загуби значителна част от покупателната си способност. Достатъчни са няколко години на 3%, 4%, 5% или по-висока инфлация, особено ако тя е концентрирана в основните разходи. При 3% годишна инфлация ценовото равнище се увеличава с приблизително 34% за десет години. При 4% увеличението е около 48%, а при 5% надхвърля 60%. Затова разликата между инфлация от 2% и 4% изглежда малка в един месечен отчет, но става огромна при капитализиране в продължение на десетилетие.

Това е и причината Федералният резерв да гледа толкова сериозно на инфлационните очаквания. Проблемът не е само дали CPI през следващия месец ще бъде 2,8% или 3,1%. Ако домакинствата и компаниите започнат да приемат 3-4% като нормалната инфлация на системата, поведението им се променя. Работниците изискват по-високи заплати предварително, компаниите увеличават цените по-лесно, кредиторите искат по-висока номинална доходност, а инвеститорите търсят по-голяма компенсация за държането на дългосрочни облигации. Именно тогава инфлацията се превръща от временен ценови шок в режим, който сам влияе върху решенията в икономиката.

Но има и още един социален пласт, който графиката разкрива. Средната инфлация не съществува за средния човек, защото такъв човек няма. Пенсионерът има различна потребителска кошница от младото семейство. Наемателят преживява различна инфлация от собственик с фиксирана ипотека. Човекът, който пътува всеки ден с автомобил, има различна експозиция от работещия дистанционно. Семейството с деца е много по-чувствително към храната, жилището и здравното осигуряване. Затова две домакинства със сходни доходи могат да преживяват коренно различна реална инфлация. Графиката показва именно защо общественото недоволство може да остане високо дори когато официалната инфлация се нормализира: много от категориите, които хората виждат и плащат постоянно, са се преместили на ново ценово плато.

Най-голямата грешка следователно би била да гледаме тези седем години като на приключила инфлационна аномалия. Част от причините за поскъпването действително са временни и някои категории могат да поевтинеят. Но натрупаната промяна вече е пренаредила балансите на домакинствата, пазара на труда, цените на активите и очакванията. Дори ако инфлацията утре се върне устойчиво на 2%, кафе, което е поскъпнало със 123%, жилище, което струва с 60% повече, и автомобилна застраховка, увеличена с 50%, не се връщат автоматично към старите си цени. Новата база остава и следващият инфлационен цикъл ще започне именно от нея.

Това е големият извод от графиката. Инфлацията не е просто статистика за скоростта, с която цените се движат днес. Тя е натрупана промяна в съотношението между парите, доходите и реалните активи. След седем години американският потребител не живее в същата ценова система, в която живееше преди пандемията. Кафето, храната, енергията, автомобилът, застраховката и най-вече жилището вече изискват различно количество номинален доход. За тези, чиито доходи и активи са се увеличили със сходна или по-висока скорост, преходът е управляем. За останалите официалното успокоение, че инфлацията „се връща към нормалното“, звучи все по-малко убедително.

И точно тук се намира по-дългосрочният инвестиционен урок. Основният риск за спестителя не е само да загуби пари. Риск е и парите му да останат номинално същите, докато светът около тях става по-скъп. Пазарите могат да паднат и да се възстановят, лихвените цикли могат да се обърнат, а отделни суровини могат да преминат от дефицит към излишък. Но натрупаната инфлация има една особеност: когато веднъж бъде вградена в ценовото равнище, тя рядко се връща назад. Затова истинската мярка за финансовото състояние не е колко долара има едно домакинство в края на периода, а колко жилище, енергия, храна, здравеопазване и бъдещо потребление могат да купят тези долари. Графиката показва колко драматично се е променил именно този отговор само за седем години.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не представлява препоръка за покупка или продажба на финансови инструменти.