Снимка: iStock

Доналд Тръмп постави Иран пред познат, но все по-рискован избор: споразумение със Съединените щати или нова вълна от разрушителен военен натиск. Изявлението му дойде непосредствено преди посещението в Китай, където темата за войната с Иран вероятно ще бъде сред водещите в разговорите със Си Дзинпин.

Залогът този път е по-голям от обичайното дипломатическо надлъгване. Иран остава важен партньор за Китай и един от ключовите доставчици на петрол за китайската икономика. В същото време Пекин е сред малкото външни играчи, които имат достатъчно политическо и икономическо влияние върху Техеран, за да бъдат възприемани във Вашингтон като възможен посредник, натиск или поне канал за преговори.

Преди отпътуването си Тръмп заяви, че предстои „дълъг разговор“ по темата и изрази очакване за положително развитие. Зад този оптимизъм обаче стои по-сложна картина. Войната с Иран вече ограничава маневреността на американския президент в отношенията с Китай. Вашингтон търси съдействие от Пекин за отваряне на Ормузкия проток, докато паралелно трябва да води трудни разговори за търговия, технологии и стратегическо влияние.

Примирието между Съединените щати и Иран продължава повече от месец, но остава силно нестабилно. Самият Тръмп го описа като намиращо се на „масивни животоподдържащи системи“ — формулировка, която показва колко ограничено е доверието между страните. Техеран отказва да отвори Ормузкия проток без отстъпки от страна на Вашингтон. Сред исканията на Иран са прекратяване на морската блокада срещу иранските пристанища, размразяване на милиарди долари ирански активи и облекчаване на санкциите.

Тази позиция се запазва въпреки признаците, че самата иранска икономика започва да усеща натиска по-силно. Доставките от остров Харг, основният ирански петролен износен терминал, изглежда са близо до спиране заради блокадата. Ако това се превърне в трайна тенденция, Техеран ще бъде поставен под допълнителен вътрешен и финансов натиск, но подобен развой не гарантира политическа отстъпчивост. В кризисни ситуации иранското ръководство често е склонно да превръща икономическата цена в аргумент за съпротива, а не за капитулация.

Военната картина също не позволява лесен оптимизъм. Макар американско-израелските удари преди примирието да нанесоха сериозни щети на иранската военна инфраструктура, според оценки, цитирани в американски медии, Иран все още разполага с оперативен достъп до повечето си ракетни позиции около Ормузкия проток и е запазил значителна част от предвоенния си ракетен арсенал. Това означава, че възможността за ново рязко изостряне остава реална, особено ако преговорите се окажат безизходни.

Анализатори на Bloomberg Economics оценяват разстоянието между Вашингтон и Техеран като твърде голямо за бързо споразумение. Ако нито една от страните не е готова на съществени отстъпки, перспективата за траен мир ще остане слаба, а най-вероятният сценарий ще бъде продължителен конфликт с периодични изблици на по-висока интензивност.

На енергийните пазари напрежението вече е видимо. Цената на петрола Brent се понижи с около един процент в сряда, но остана малко над 107 долара за барел и запази седмичен ръст от над пет процента. Това движение показва едновременно нервност и известна надежда, че дипломатическият канал все още не е изчерпан. Пазарът обаче трудно може да игнорира факта, че Ормузкият проток обичайно поема около една пета от световните доставки на петрол и втечнен природен газ.

Затварянето на този маршрут вече започва да променя баланса между предлагане, запаси и очаквания. Международната агенция по енергията предупреди, че петролните запаси намаляват с рекордно темпо и вероятно ще продължат да спадат през следващите месеци. Такъв процес не засяга само цените на суровия петрол. Той се пренася към горивата, транспорта, промишлеността и инфлационните очаквания, особено в икономики, които и без това се движат в среда на високи разходи за финансиране.

Във Вашингтон войната все по-осезаемо се превръща и в бюджетен въпрос. Американски законодатели поискаха повече яснота от ръководството на Пентагона за нарастващите разходи. Министърът на отбраната Пийт Хегсет отказа да представи подробна разбивка по време на изслушване в Конгреса, посветено на безпрецедентно искане за 1,5 трилиона долара разходи за отбрана през следващата година. Изпълняващият длъжността контрольор на Пентагона Джулс Хърст заяви, че приблизителната цена на войната вече се доближава до 29 милиарда долара — над предходната оценка от 25 милиарда долара, която част от законодателите смятаха за занижена.

Регионалната картина също се усложнява. Обединените арабски емирства са отвърнали на ирански атаки срещу своя територия по-рано във войната, като според запознати източници действията са били координирани с Израел. Саудитска Арабия също е нанесла ответни удари през март, съобщава Reuters. Тези действия показват, че конфликтът вече не може да бъде разглеждан само като двустранно противопоставяне между Вашингтон и Техеран. Той се вписва в по-широка регионална система от страхове, съюзи и скрити линии на координация.

Иран, от своя страна, настоява за пет предварителни мерки за изграждане на доверие, преди да участва в нов кръг разговори със Съединените щати. Сред тях са облекчаване на санкциите и освобождаване на замразени средства. Това поставя администрацията на Тръмп пред трудна дилема. Всяка отстъпка може да бъде представена от противниците му като слабост, но отказът от дипломатически жестове увеличава риска от възобновяване на бойните действия.

Допълнителен натиск идва от състоянието на енергийната инфраструктура в региона. Основният газов завод, който снабдява Обединените арабски емирства и беше повреден при ирански удари, няма да се върне към пълен капацитет преди следващата година. Съоръжението в Хабшан работи приблизително на 60 процента от възможностите си, а целта е да достигне 80 процента до края на годината, според Adnoc Gas Plc. Това означава, че дори при дипломатическо успокояване последиците за енергийния сектор ще останат продължителни.

Разговорите между Тръмп и Си Дзинпин се очертават като тест не само за двустранните отношения между Съединените щати и Китай, но и за способността на големите сили да овладеят криза, която вече излиза извън рамките на Близкия изток. Вашингтон се нуждае от китайско влияние върху Техеран, но не може да изглежда зависим от Пекин. Китай, от своя страна, има интерес от стабилни енергийни доставки, но няма причина да улеснява безусловно американската позиция, особено когато войната отслабва преговорната сила на Тръмп по други теми.

Най-същественото в този момент е, че конфликтът се намира между две опасни състояния: не е достатъчно замразен, за да успокои пазарите, и не е достатъчно разгорещен, за да принуди страните към незабавно решение. Тази междинна зона често е най-рисковата. В нея политическите лидери говорят за сделки, военните поддържат готовност, пазарите преоценяват риска всеки ден, а една грешна преценка може да промени целия ход на кризата.

Срещата в Китай може да отвори канал за деескалация, но едва ли ще реши сама по себе си войната с Иран. Твърде много интереси, искания и вътрешнополитически ограничения вече са натрупани около Ормузкия проток. Засега най-вероятният изход остава продължително напрежение, при което дипломацията и заплахата от сила ще вървят паралелно, а енергийните пазари ще продължат да реагират на всяка нова индикация за пробив или провал.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за търговия на финансовите пазари.