Снимка: iStock

Най-видимият нов елемент е решението на хутите да поемат отговорност за ракетен удар по Израел, първия им пряк удар срещу израелска територия от началото на настоящата война в края на февруари. Израел съобщи, че е прехванал ракетата, но самият факт на атаката е по-важен от непосредствения ѝ военен резултат. Досега хутите стояха по-скоро в периферията на конфликта, а сега показват, че са готови да превърнат йеменското направление в допълнителен натиск върху Израел и върху корабоплаването в по-широкия район на Червено море. Това променя стратегическата геометрия на войната: всяка нова площадка за изстрелване означава нова ос на риск, ново разсейване на противовъздушната отбрана и нови разходи за съюзниците на Вашингтон.

Почти едновременно с това Иран нанесе нов удар по базата Принц Султан в Саудитска Арабия. Има разминаване между първоначалните данни на различните агенции за точния брой на пострадалите при последния удар, но водещите потвърдени информации сочат двуцифрен брой ранени американски военнослужещи, като двама са в тежко състояние. Съобщава се и за повредени самолети за дозареждане, а общият брой на ранените американски военни от началото на войната вече надхвърля 300 души. В подобни моменти мъглата на войната личи най-ясно именно в числата: те се променят, коригират се и често изостават от реалността на терена, но тенденцията е недвусмислена - Иран продължава да нанася болезнени удари по американски цели въпреки седмиците на масирани операции срещу него.

Значението на този удар е по-голямо от самия му тактически ефект. Базата Принц Султан е ключова опорна точка за американското военно присъствие в Саудитска Арабия и поддържа както въздушни операции, така и системи за противовъздушна и противоракетна отбрана. Когато дори подобен възел остава уязвим за комбинация от ракети и безпилотни апарати, това подсказва, че Техеран все още разполага с достатъчно средства да претоварва отбраната на противника и да налага цена на американското присъствие в Залива. Това не означава, че Иран печели войната; означава, че все още не е загубил способността да наказва, да изтощава и да диктува ритъм на ескалацията.

На дипломатическия фронт картината остава противоречива. Пакистан подготвя разговори със Саудитска Арабия, Турция и Египет с цел деескалация, а иранският президент Масуд Пезешкиан е дал сигнал, че посредничество е възможно само при наличие на доверие. Същевременно Техеран продължава да отрича да води преки преговори с Вашингтон, макар че предложения и послания очевидно се предават през посредници. Американският държавен секретар Марко Рубио настоява, че целите на операцията могат да бъдат постигнати без сухопътно нахлуване и в рамките на седмици, а не месеци. Именно тук се появява основното противоречие: военният календар говори за ускоряване, а дипломатическият — за забавяне, недоверие и опити да се купи време.

Арабските държави от Залива междувременно показват, че не желаят просто примирие на хартия. Според потвърдени информации от последните дни те настояват всяко евентуално споразумение да не спира само огъня, а трайно да отслаби иранските ракетни и дронови възможности. Това е важен детайл. За Рияд, Абу Даби и Манама въпросът вече не е единствено дали войната ще свърши, а в какво състояние ще остане Иран след нея. Ако Техеран запази капацитета си да държи под напрежение Ормузкия проток и да активира съюзнически въоръжени формирования в региона, тогава примирието би било само пауза преди следващата криза.

Именно затова ядреното измерение отново излиза на преден план. В самия Иран се усилват твърдолинейните гласове, които настояват страната да изостави дългогодишната си двусмислена позиция и да се насочи по-открито към ядрено възпиране. Част от този натиск включва и все по-открито обсъждане на оттегляне от Договора за неразпространение на ядреното оръжие. Дори и подобен ход да не е незабавен, самият факт, че се обсъжда сериозно в момент на война, показва колко дълбоко конфликтът засяга стратегическата доктрина на Ислямската република. Войната вече не е само за щети по площадки и арсенали; тя е и спор за това какъв Иран ще остане след нея.

Ормузкият проток остава нервният център на цялата криза. Организацията на обединените нации вече работи по механизъм за запазване на търговските потоци през пролива, а отделни сигнали сочат, че Техеран допуска поне ограничени хуманитарни и земеделски доставки. Но тази частична гъвкавост не отменя голямата картина: който контролира темпото на напрежението в Ормуз, държи в ръка не само военен, а и икономически лост с глобален обхват. Затова и всяка ракета, изстреляна към Залива, се превръща почти мигновено в движение на цената на петрола, в промяна на инфлационните очаквания и в натиск върху централните банки и правителствата далеч извън региона.

Пазарите вече дават тази сметка. Brent в последните дни се движи над 110 долара за барел и за кратко е преминал 119 долара, а анализаторите, анкетирани от Reuters, не виждат бързо връщане към ниски равнища при нито един от по-вероятните военни сценарии. На Уолстрийт напрежението също е осезаемо: Dow Jones влезе в корекция, Nasdaq потъна още по-дълбоко, а S&P 500 записа пета поредна губеща седмица. Дори Bitcoin, активът, който често се представя като убежище от системни сътресения, е далеч под върховете отпреди войната и в момента се търгува около 66 хиляди долара. Геополитическият риск отново се оказва по-силен от технологичния оптимизъм.

Всичко това означава, че към 28 март  конфликтът е навлязъл в етап, в който няма ясен изход. Израел продължава ударите по иранска ядрена и военна инфраструктура, Иран показва, че може да отвръща по американски и арабски цели, хутите вече действат открито, а държавите от Залива отказват да приемат половинчати решения. На този фон посредничеството на Пакистан и натискът за разговори не са незначителни, но изглеждат по-скоро като опит да се ограничи пожарът, отколкото като реална формула за бърз край. Войната вече е едновременно военна, енергийна и дипломатическа криза. Тъкмо това я прави толкова опасна: дори когато фронтът замлъкне за часове, последиците ѝ продължават да се разпространяват през морски маршрути, пазари, столици и политически режими.

Засега най-трезвият извод е, че войната се разширява по-бързо, отколкото се оформя нейната политическа рамка. А когато географията на конфликта расте по-бързо от дипломацията, рискът от нови фронтове обикновено не намалява, а се умножава. Този текст има аналитичен характер и не представлява инвестиционен съвет.

*Материала е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на финансовите пазари.