Снимка: iStock

Това, което излезе наяве днес, е важно не толкова заради конкретните мерки, а заради промяната в мисленето. По данни, публикувани от Bloomberg и препечатани от други издания, германски представители вече картографират уязвимостите във веригите за доставки на САЩ, за да установят къде Германия и партньорите ѝ в ЕС биха могли да упражнят натиск при нов спор с Белия дом. Началната цел е политическа и организационна: да се постигне обща европейска позиция, преди да избухне следващата криза. Същите източници подчертават и нещо съществено - не е взето решение тези планове да бъдат задействани, а предпочитаният изход остава възстановяване на отношенията с Вашингтон.

Зад тази подготовка стои по-дълбока европейска тревога. На 18 март Фридрих Мерц заяви пред Бундестага, че Европа трябва по-ясно да определя интересите си и средствата, с които да ги защитава. Още по-рано, на Мюнхенската конференция по сигурността, той предупреди, че в епохата на голямата сила суровините, технологиите и веригите за доставки се превръщат в оръжия на влияние. Точно тази идея днес се превежда в практичен държавен език: ако зависимостите могат да бъдат използвани срещу Европа, те могат и да бъдат превърнати в средство за възпиране. Паралелно с това Кая Калас каза пред Reuters, че ЕС вече е започнал да отчита непредсказуемостта на САЩ като траен фактор, а не като временен шум.

Времето на тази германска подготовка не е случайно. От една страна, Европа още не е забравила януарския натиск около Гренландия, който според Reuters ускори разговорите за намаляване на зависимостта от американската отбрана. От друга, през март европейските компании отново се сблъскаха с хаоса около митата на Тръмп, след като Върховният съд на САЩ отмени част от ключовите му тарифни мерки, а Белият дом отговори с нов общ налог от 10%, който може да се повиши до 15%. Когато към това се добавят войната срещу Иран, скокът на енергийните цени и напрежението в Г7, в Берлин все по-малко хора приемат трансатлантическата предвидимост като даденост.

Първият и най-очевиден лост е самият европейски пазар. По данни на ЕК единният пазар обхваща 450 милиона души, 26 милиона компании и икономика за 18 трилиона евро. Именно тази маса превръща Европа в място, което американските компании не могат просто да напуснат безболезнено. Според германските разчети най-силното оръжие не е класическото мито, а ограничаването на достъпа, затягането на правилата и увеличаването на регулаторния натиск върху онези американски корпорации, чиято печалба зависи от безпрепятствено присъствие в Европа.

Затова и в центъра на обсъждането попадат технологичните гиганти. Съществуващите европейски правила вече дават основа за това. Актът за цифровите услуги урежда онлайн платформите и услугите, използвани ежедневно от европейските граждани, а Актът за цифровите пазари определя критерии за т.нар. пазачи на достъп и цели по-справедливи и оспорими пазари в цифровия сектор. В практичен политически превод това означава, че при нова конфронтация Брюксел не би трябвало непременно да измисля нови инструменти от нулата. Достатъчно е да приложи по-твърдо вече съществуващите правила към компании като Alphabet, Amazon и Meta. Това е по-рафинирана форма на натиск: вместо шумна търговска война - правен и регулаторен натиск там, където бизнес моделът е най-чувствителен.

Втората голяма зона е изкуственият интелект и инфраструктурата около него. Германските оценки сочат, че американските играчи в сектора - от OpenAI и Anthropic до звена на Microsoft и проекти, свързани с Илон Мъск - не са напълно самодостатъчни в изграждането на центрове за данни. Част от индустриалните компоненти и оборудване идват от европейски производители, включително от компании като Siemens. Паралелно с това European Commission вече предложи Industrial Accelerator Act, насочен към ускоряване на индустриалния капацитет и към по-силно присъствие на произведени в Европа технологии в стратегически сектори. С други думи, Берлин и Брюксел се опитват едновременно да намалят собствената уязвимост и да увеличат преговорната си сила.

Още по-чувствителна е темата за полупроводниците. Вашингтон разчита на европейски фирми за ключови химикали и оборудване, а ASML заедно с германските си доставчици Zeiss и Trumpf е в центъра на най-сложната литографска техника, без която най-модерното чипопроизводство не може да функционира. Този детайл има особена политическа стойност, защото през последните години именно САЩ убеждаваха европейските правителства да ограничават достъпа на Китай до подобни технологии. Сега в Берлин очевидно си задават въпроса дали същата логика на контрол върху технологичните тесни места не може един ден да бъде обърната и към самите Съединени щати. Засега това е по-скоро мисловна рамка, отколкото решение, но самото ѝ появяване е симптом за дълбока промяна.

Не по-малко деликатна е фармацевтичната и химическата зависимост. Според цитираните в материала оценки европейски компании доставят активни съставки за близо половината от брандовите лекарства, продавани в САЩ, както и 90% от инсулина, използван ежедневно от американците. Същевременно докладът The Transatlantic Economy 2026 подчертава колко дълбоко е инвестиционното преплитане между двете страни на Атлантика и че именно инвестициите, а не митата, остават истинският двигател на връзката. Точно затова германската идея не е проста наказателна акция, а търсене на точки, в които европейското влияние би било достатъчно чувствително, без да се стига до общо икономическо самонараняване.

Берлин обаче много добре разбира и границите на подобен подход. В същия анализ се посочва, че масирана разпродажба на американски активи би била твърде груб инструмент и би нанесла тежки щети и на самата Европа заради доминиращата роля на долара и американските пазари. Сходна е логиката и при военните бази: германски представители разглеждат значението на европейските бази за глобалното проектиране на сила от страна на САЩ, но едва ли някой в ЕС би искал да застраши тази архитектура в момент, когато войната в Украйна продължава да прави руската заплаха пределно конкретна. Следователно истинският европейски отговор не изглежда като скъсване, а като внимателно калибрирана способност за ответен удар.

Тъкмо тук е същината на историята. Германия не подготвя план за атака срещу Америка, а план да не бъде изнудвана без цена. Разликата е огромна. В Берлин очевидно са стигнали до извода, че старият модел, в който Европа разчита на автоматична политическа солидарност от Вашингтон, вече не е достатъчен. Франк-Валтер Щайнмайер формулира това най-рязко, когато каза, че разривът е твърде дълбок и че връщане към предишния вид на трансатлантическите отношения няма да има. Ако тази оценка се окаже вярна, днешната германска подготовка ще бъде запомнена не като епизодична бюрократична работа, а като момент, в който най-голямата европейска икономика окончателно прие, че геополитиката вече се води не само с армии и речи, а и с логистика, правила, код, лекарства и пазарен достъп.

Берлин се движи към по-твърд, но не и безразсъден реализъм. Европа не търси разрив със САЩ, а симетрия в отношенията. И точно в това има най-голямо политическо значение: когато една зависимост бъде назована, измерена и превърната в инструмент, тя престава да бъде само слабост.