Снимка: Istock

Европа навлезе в 2026 г. с капитал, технологии и политическа решимост за индустриално възраждане, но без най-важния ресурс за изпълнението му. Най-скъпата суровина на континента вече не е енергията, а квалифицираният труд.

Срещата в Алден Бийзен, където европейски лидери обсъдиха индустриален капацитет и стратегическа автономия, показа едно фундаментално разместване на ограниченията. През 2022 г. Европа се бореше с енергиен шок. Днес ограничението не е финансово. Ограничението е демографско.

Финансиране има. Военните бюджети надхвърлят 310 млрд. евро, инфраструктурните фондове са подкрепени от държавата, а корпоративните портфейли с поръчки са на исторически върхове. Технология също има. Дори политическата воля за реиндустриализация изглежда по-силна от всякога. Това, което липсва в мащаб, е работната сила.

Данните вече не оставят място за интерпретации. Свободните позиции в производството и комуналните услуги в ЕС достигат 4.2%, двойно над средното за икономиката. В Германия този процент е 5.8%. Това не е фрикционна безработица, а структурен недостиг. Не става дума за временен дисбаланс, а за системна празнина.

Възрастовата структура допълнително утежнява ситуацията. Средната възраст на индустриален работник е над 46 години в Германия и Италия. Почти една трета от работниците в италианската индустрия вече са над 55 години. Това означава, че значителна част от най-опитните кадри са на прага на пенсиониране.

Математиката е безмилостна. До 2030 г. ЕС ще загуби нетно 18.5 милиона работници поради пенсиониране. В Германия 7.2 милиона души ще напуснат пазара на труда, докато едва 4.8 милиона ще го попълнят. За всеки трима пенсионирани ще влизат двама нови. Това не е цикличен недостиг, който може да бъде компенсиран с временна миграция или повишена заетост. Това е структурна демографска контракция.

Миграцията не успява да запълни празнината. Програмите за висококвалифицирани кадри в рамките на ЕС са привлекли около 420 000 души за цялата 2025 г., което е незначително спрямо милионния дефицит. Европа има индустриални амбиции, но не и демографски буфер.

Това вече не е социален проблем. Това е проблем на маржовете.

Заплатите в производството в ЕС са се увеличили с 5.4% през 2025 г. В сектори като електрооборудване и автоматизация разходите за труд формират между една трета от оперативните разходи. Ако ръстът на заплатите не бъде компенсиран от ръст на производителността, оперативните маржове се свиват с над 100 базисни пункта годишно. При компании с маржове около 18–20% това вече променя оценките и инвестиционните модели.

Парадоксът е, че индустриалните лидери са жертви на собствения си успех. Портфейлите с поръчки са рекордни. Но цикълът от поръчка до плащане се удължава, защото няма достатъчно хора, които да изпълнят проектите навреме. При почти половината инфраструктурни договори с фиксирана цена, закъсненията и нарастващите разходи за труд не могат да бъдат прехвърлени към клиента. Те се поемат от доставчика. Успехът, при липса на капацитет, се превръща в риск.

Образователната структура засилва напрежението. Делът на младите европейци с висше образование е висок, но едва една пета са преминали през професионално техническо обучение. Записванията в инженерни и технически специалности намаляват. Европа произвежда дипломи. Не произвежда достатъчно техници.

Технологиите също не компенсират недостига. Само 12% от средните индустриални предприятия са интегрирали AI системи за оптимизация на производителността. Изкуственият интелект в този контекст не е заместител на труда, а усилвател на уменията. Но внедряването му остава ограничено.

Макроикономическите последици са ясни. Ако инвестициите се ускоряват, а предлагането на труд се свива, инфлацията на заплатите ще стане структурна, а не циклична. Това ще се отрази директно върху корпоративната рентабилност, времевите хоризонти на проектите и фискалните прогнози, които разчитат на индустриален растеж.

Европа успя да диверсифицира енергийните си източници в рамките на месеци. Но недостигът на квалифициран труд не може да бъде „внесен“ толкова бързо. Той изисква години на образователна реформа, целенасочена миграционна политика и технологична адаптация.

Индустриалното възраждане на континента е финансирано. Но не е окомплектовано.

И ако през 2022 г. енергията беше стратегическата уязвимост на Европа, през 2026 г. това може да се окаже човешкият капитал.