Снимка: Istock

В началото на 2026 г. европейският бизнес изглежда по-стабилен, отколкото беше преди година. Индустриалната активност не блести, но и не се срива. Поръчките в ключови сектори се задържат. Пазарите са спокойни. Индексите са близо до върхове. На повърхността това прилича на нормализиране.

Под повърхността обаче картината е по-специфична.

Европа наистина преживява тиха индустриална реанимация, но тя не е водена от частен инвестиционен апетит или от нова вълна предприемачески риск. Тя се движи от държавата — чрез бюджети, програми, регулации и гарантирано търсене. Това е съществено различие, защото определя не само темпа на растежа, но и неговата устойчивост.

През последните 18 месеца най-силно представящите се сектори в Европа са отбрана, инфраструктура, енергетика и тежка индустрия. Това не е случайно. Европейските правителства рязко увеличиха военните си бюджети. Само Германия вече харчи над 2% от БВП за отбрана, а Франция, Полша и скандинавските държави следват същата логика. В същото време инвестициите в енергийна сигурност и електрификация се превърнаха от „зелена политика“ в стратегическа необходимост.

Резултатът е видим: поръчковите книги на индустриалните компании са пълни, маржовете се стабилизираха, а приходите станаха по-предвидими. Това е добра новина за заетостта и за фискалните приходи. Но тя идва с условие.

Общият знаменател зад този растеж е държавно гарантираното търсене. Бизнесът не инвестира, защото вижда експлозивен частен пазар. Той инвестира, защото знае, че държавата ще купува. Това прави модела по-стабилен в краткосрочен план, но и по-зависим от политически решения, бюджетни цикли и регулаторна предсказуемост.

Тук Европа рязко се различава от САЩ. В Америка индустриалният подем също е подкрепен от държавата — чрез CHIPS Act, IRA и военни поръчки — но частният капитал играе водеща роля. В Европа тежестта е обърната. Публичният сектор води, частният следва.

Това личи и в инвестиционната динамика. Капиталовите разходи на европейските корпорации нарастват, но темпът им остава под историческите пикове. Много компании предпочитат да оптимизират съществуващ капацитет, вместо да поемат риск с нов. Високите разходи за труд, енергия и регулации не насърчават агресивно разширяване. Така растежът се случва, но е внимателен, защитен и често реактивен.

Политически това е разбираемо. След години на кризи — пандемия, енергийна, геополитическа — Европа инстинктивно залага на сигурността. Но икономически възниква напрежение. Колко дълго една икономика може да расте, ако основният ѝ двигател е държавният баланс, а не частната инициатива?

Това не е теоретичен въпрос. Вече се виждат първите ограничения. Бюджетният натиск се увеличава. Фискалните правила се разхлабиха, но не изчезнаха. Политическите цикли правят дългосрочното планиране по-трудно. А бизнес модел, който разчита на публични поръчки, е стабилен — но рядко иновативен.

Най-големият риск не е срив, а инерция. Европа може да поддържа приличен растеж още години, без да реши структурните си слабости. Това обаче означава постепенно изоставане спрямо икономики, в които частният капитал поема повече риск и финансира следващата технологична вълна.

В този смисъл европейският индустриален „камбек“ е реален, но непълен. Той стабилизира настоящето, без непременно да купува бъдеще. Истинският тест няма да бъде дали заводите работят днес, а дали частният капитал ще започне да инвестира утре без нужда от държавна покана.

Това е мястото, където бизнесът и политиката се срещат по неудобен начин. Политиците могат да създадат рамката, но не могат да създадат апетит за риск. Ако Европа иска не просто да възстанови индустрията си, а да я направи конкурентна в дългосрочен план, тя ще трябва да позволи повече пространство за частна инициатива, по-малко регулаторна фрагментация и по-ясни сигнали към капитала.

Засега Европа печели време. И понякога това е достатъчно. Но времето само по себе си не е стратегия.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финатнсовите пазари.