Снимка: iStock

Теодор Минчев

Когато една от най-големите индустриални компании в света прояви интерес към придобиването на българска технологична фирма за приблизително 1,3 милиарда евро, това далеч не е просто още една корпоративна сделка. Това е събитие, което заслужава много по-задълбочен прочит от обичайните заглавия за поредното сливане и придобиване. Защото подобни сделки почти никога не се случват случайно. Те са резултат от години наблюдение, стратегически анализ и едно фундаментално заключение – че е по-бързо, по-евтино и значително по-сигурно да придобиеш бъдещ лидер, отколкото да се опиташ да създадеш собствен такъв от нулата. Именно затова информацията, че Schneider Electric води предварителни разговори за евентуално придобиване на Shelly Group, публикувана във финансовото издание Bloomberg, трябва да бъде разглеждана не просто като добра новина за акционерите на българската компания, а като важен сигнал за това накъде се движи глобалната индустрия за интелигентни сгради и каква роля започват да играят българските технологични компании в нея.

Първата реакция на повечето инвеститори беше напълно логична. Акциите на Shelly поскъпнаха рязко, защото пазарът започна да оценява вероятността подобна сделка действително да се осъществи. Това обаче е само повърхността на историята. Много по-интересният въпрос е защо точно Schneider Electric проявява интерес към компания, която преди няколко години беше практически непозната извън технологичните среди. За да се разбере логиката зад подобна сделка, трябва да се погледне отвъд финансовите резултати и текущата оценка на бизнеса. Големите индустриални корпорации не купуват компании само защото растат бързо. Те ги купуват, когато виждат възможност да ускорят собствената си трансформация.

На пръв поглед Shelly произвежда сравнително обикновени устройства – интелигентни релета, контакти, ключове, сензори и компоненти за автоматизация на дома. Ако разглеждаме бизнеса единствено през тази призма, трудно бихме си обяснили оценка от над един милиард евро. Хардуерният бизнес рядко заслужава подобни множители сам по себе си. Именно затова е погрешно да се мисли, че Schneider Electric проявява интерес към Shelly заради самите устройства. Ако целта беше просто да разшири продуктовата си гама с още няколко интелигентни релета или контакти, подобна технология би могла да бъде разработена вътрешно за сравнително кратко време. Световен лидер с десетки хиляди инженери и милиарди евро инвестиции в научноизследователска дейност няма нужда да купува компания заради няколко продукта. Той купува нещо много по-ценно.

Истинската стойност на Shelly не се намира в хардуера, а в екосистемата, която компанията успя да изгради около него. През последните години тя постепенно се превърна от производител на устройства в платформа, около която се формира общност от потребители, инсталатори, разработчици и интегратори. Всеки нов продукт увеличава стойността на останалите, защото разширява възможностите за автоматизация и интеграция. Всеки нов потребител прави екосистемата по-привлекателна за разработчиците. Всеки нов партньор разширява каналите за продажба и ускорява навлизането на нови пазари. Именно тези мрежови ефекти създават стойност, която трудно може да бъде измерена единствено чрез приходите или печалбата.

Историята на технологичния сектор многократно е показвала, че най-големите оценки не принадлежат на компаниите, които произвеждат най-добрия хардуер. Те принадлежат на компаниите, които успяват да изградят платформа. Apple никога не е струвала трилиони долари само защото произвежда качествени телефони. Microsoft не доминира световния софтуерен пазар единствено заради Windows. Nvidia не достигна подобна пазарна капитализация само защото произвежда мощни графични процесори. Общото между всички тях е, че изградиха екосистеми, които свързват продукти, софтуер, разработчици и потребители в единна платформа. Именно платформите са тези, които създават устойчиви конкурентни предимства, високи маржове и силна ценова власт. Shelly, макар и в значително по-малък мащаб, постепенно започна да изгражда подобен модел в сегмента на интелигентните домове.

Още по-интересен е моментът, в който се появява интересът на Schneider Electric. Ако подобни разговори се водеха преди десет години, те вероятно щяха да изглеждат преждевременни. Днес обаче глобалният пазар на интелигентни сгради навлиза в съвсем различна фаза на развитие. Първото поколение решения беше насочено основно към автоматизацията – дистанционно управление на осветление, отопление, щори и различни електрически уреди. Следващата вълна беше свързана с енергийната ефективност и оптимизацията на потреблението. Именно тук започнаха да се преплитат автоматизацията, възобновяемата енергия, домашните батерии, зарядните станции за електромобили и интелигентното управление на енергията. Днес вече се оформя третият етап – този, в който изкуственият интелект започва да управлява всички тези системи като единен организъм. Сградите постепенно престават да бъдат просто пасивни потребители на електроенергия. Те започват сами да анализират потреблението, да оптимизират разходите, да управляват локалното производство на енергия и да комуникират с електроразпределителната мрежа в реално време.

Именно в този контекст интересът на Schneider Electric започва да изглежда напълно логичен. Компанията от години развива своята платформа EcoStruxure и инвестира сериозно в дигитализацията на индустрията и сградната автоматизация. Но дори за глобален лидер с подобен мащаб времето се превръща във все по-ценен ресурс. Да изградиш подобна екосистема самостоятелно означава години разработка, огромни инвестиции и несигурност дали клиентите ще възприемат новото решение. Да придобиеш вече утвърден играч означава да получиш не само технология, но и клиенти, доверие, партньорска мрежа, разработчици и готова екосистема. Именно затова големите стратегически придобивания рядко се правят, за да се купи продукт. Те се правят, за да се купи време.

Истинската новина в случая всъщност може да не бъдат обсъжданите 70 евро за акция, а фактът, че подобна цена изобщо изглежда реалистична за глобален стратегически инвеститор. Финансовите пазари често се фокусират върху числата – колко милиарда струва една компания, колко процента премия предлага купувачът и колко ще спечелят акционерите. Това обаче е само крайната фаза на процеса. Преди една компания да бъде оценена на подобно ниво, тя вече е преминала през значително по-трудната задача – да убеди един от световните лидери в сектора, че представлява стратегически актив, а не просто поредния доставчик на технологии. Именно тук се крие съществената разлика между финансовата и стратегическата стойност на един бизнес.

На борсата една компания почти винаги се оценява чрез настоящите ѝ приходи, печалба, свободен паричен поток и очаквания за бъдещ растеж. Стратегическият купувач обаче използва съвсем различна логика. За него най-важният въпрос не е какво представлява компанията днес, а какво би струвало, ако трябва сам да изгради същите възможности. Колко години ще бъдат необходими, за да се разработят подобни продукти? Колко инженери ще трябва да бъдат наети? Колко трудно ще бъде да се спечели доверието на клиентите? Колко време ще отнеме изграждането на глобална дистрибуторска мрежа? И най-важното – какъв е рискът всичко това да не успее? Именно този начин на мислене обяснява защо стратегическите придобивания често изглеждат скъпи за финансовите инвеститори. Купувачът всъщност не плаща само за настоящия бизнес. Той плаща, за да спести години развитие, милиарди инвестиции и огромен риск от неуспех.

Точно затова не е случайно, че пазарът реагира положително, но въпреки това не изстреля акциите на Shelly до обсъжданите 70 евро. След новината книжата поскъпнаха рязко, но останаха осезаемо под потенциалната цена на сделката, търгувайке се последно при близо 65 евро за акция. Това на пръв поглед изглежда нелогично. Ако инвеститорите вярват, че Schneider Electric ще плати 70 евро за акция, защо не са готови да платят почти толкова още днес? Отговорът е, че борсата никога не оценява обещания. Тя оценява вероятности.

Именно тук се проявява един от най-интересните механизми на капиталовите пазари – т.нар. „арбитраж за придобиване“. След появата на информация за възможно придобиване цената на акциите почти никога не достига веднага предложената офертна стойност. Между двете остава разлика, която отразява риска сделката да не бъде финализирана. Причините могат да бъдат най-различни – страните да не постигнат съгласие по условията, да се появят регулаторни пречки, да настъпят промени във финансовите пазари или просто купувачът да се откаже след приключване на задълбочената проверка на бизнеса. Именно тази несигурност се капитализира в цената на акциите. Пазарът не казва, че сделката няма да се случи. Той казва, че вероятността все още не е сто процента.

От тази гледна точка реакцията на акциите всъщност е напълно рационална. Инвеститорите вече оценяват сериозна вероятност Schneider Electric да отправи официална оферта, но същевременно оставят пространство за риска преговорите да приключат без резултат. Това е една от причините професионалните фондове, специализирани в merger arbitrage стратегии, внимателно да анализират подобни ситуации. Те не инвестират, защото вярват в бъдещето на компанията в дългосрочен план, а защото се опитват да оценят математически вероятността една сделка действително да бъде финализирана.

Но ако погледнем отвъд краткосрочната пазарна реакция, историята става още по-интересна. Дори разговорите между Schneider Electric и Shelly в крайна сметка да не доведат до окончателно придобиване, те вече постигнаха нещо значително по-важно. Показаха, че българска технологична компания може да бъде разглеждана като стратегически актив от една от най-големите индустриални корпорации в света. Това променя начина, по който международните инвеститори започват да гледат не само на Shelly, но и на цялата българска технологична екосистема.

Само преди десетилетие подобен сценарий изглеждаше почти немислим. България беше известна основно като източник на висококвалифицирани инженери и софтуерни специалисти, които работят за чуждестранни компании. Постепенно обаче започна да се оформя различна картина. Компании като Telerik, Chaos, SiteGround, Payhawk, EnduroSat и Shelly показаха, че страната вече не създава само талант. Тя започва да създава собствени глобални технологични компании, които разработват продукти, изграждат международни марки и се конкурират успешно на световния пазар. Това е качествено различен етап от развитието на една технологична екосистема. Разликата между това да предоставяш инженерни услуги и това да притежаваш собствена глобална платформа е огромна. В първия случай продаваш труд. Във втория създаваш интелектуална собственост, мрежови ефекти и дългосрочна стойност.

Именно затова потенциалната сделка със Shelly има значение, което далеч надхвърля съдбата на една публична компания. Тя изпраща послание към международните инвеститори, че България вече може да бъде място, където се раждат стратегически активи, а не само подизпълнители. За местния капиталов пазар подобни истории са изключително важни, защото повишават доверието, че и други компании могат да извървят подобен път. Всеки успешен пример увеличава вероятността следващият предприемач да получи по-лесен достъп до капитал, а следващият международен инвеститор да разглежда региона с по-голям интерес.

В крайна сметка най-важният въпрос може би изобщо не е дали Schneider Electric ще плати 70 евро за акция. Истинският въпрос е защо една от най-големите индустриални компании в света е готова изобщо да обмисля подобна инвестиция. Отговорът вероятно се крие в една проста, но изключително важна промяна. Стойността в технологичния сектор все по-рядко се създава от отделни продукти. Тя се създава от екосистеми, платформи и общности, които трудно могат да бъдат възпроизведени. Ако Schneider Electric наистина реши да придобие Shelly, тя почти сигурно няма да купува просто производител на устройства за интелигентен дом. Тя ще купува позиция в бъдещето на свързаните, интелигентни и енергийно ефективни сгради. И това може да се окаже най-важното послание от цялата история.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари