Снимка: iStock

Ако някой бе прогнозирал преди три години, че лидерите на западните демокрации ще търсят в Пекин спасение от американската външна политика, вероятно щеше да бъде осмиван като политически фантаст. Реалността обаче поднесе една от най-големите иронии на модерната история: концепцията за „по-малкото зло“ претърпя пълна инверсия. Докато само допреди началото на втория мандат на Доналд Тръмп, Китай бе категорично етикиран като „номер едно заплаха“ и обект на мащабни стратегии за изолация, днес наблюдаваме тихо, но масирано пренасочване на дипломатическите и икономически потоци. Това не е идеологическо просветление, нито внезапна любов към авторитарния модел на управление, а чиста, брутална прагматика на оцеляването в свят, където традиционният гарант на реда се е превърнал в източник на хаос.

Наблюдавайки конкретните ходове на „средните сили“, виждаме, че наративът за демократична солидарност отстъпва пред императива на икономическата сигурност. Когато Канада – ключов съюзник на САЩ – започва да пробива собствените си митнически стени, за да допусне китайски инвестиции и технологии, или когато европейски лидери отказват да следват сляпо американските санкционни режими, това е сигнал за дълбока структурна промяна. Данните за търговския обмен и преките чуждестранни инвестиции започват да разказват история за нова зависимост, която се възприема като застраховка срещу волатилността на Вашингтон. Пазарът, който по своята същност е аморален, калкулира риска по проста формула: тарифите и заплахите за териториален интегритет от страна на САЩ са непосредствена опасност, докато дългосрочните амбиции на Китай изглеждат като управляем, фиксиран риск.

В макроикономически план, светът е изправен пред дефицит на предвидимост – най-ценната валута за бизнеса. Пекин, със своята желязна, макар и репресивна хватка върху икономиката и политиката, предлага точно това: предвидимост. За разлика от Вашингтон, където политиката може да се обърне на 180 градуса с един пост в социалните мрежи или с едно решение за Гренландия, Китайската комунистическа партия следва петилетни планове. В условията на глобална ликвидна криза и фрагментирани вериги на доставки, глобалният капитал предпочита „дявола, когото познава“ и който спазва договорите, пред „ангела“, който ги къса в името на "America First". Китай умело запълва този вакуум, позиционирайки се не като хегемон, а като алтернативен търговски хъб, който не поставя политически условия за всяка сделка – поне не толкова явно, колкото настоящата американска администрация.

Психологията зад този завой е водена от умората на инвеститорите и държавниците. Съществува феномен, който можем да наречем „нормализиране на авторитаризма“ чрез контраст. На фона на агресивния протекционизъм и ерозията на международните норми от страна на САЩ, поведението на Китай започва да изглежда умерено, дори конструктивно в очите на трети страни. Това е опасна оптическа илюзия, но тя е изключително мощна. Емоционалният заряд на пазарите се измества от страх пред китайската експанзия към страх от американската изолация. Всеки път, когато Вашингтон наложи ново мито върху съюзник, Пекин печели точки не с действия, а просто като стои мирен и държи вратите си отворени за бизнес.

Исторически погледнато, този момент напомня на класическата „Реалполитика“ на 19-ти век, формулирана от лорд Палмерстън: „Ние нямаме вечни съюзници и вечни врагове. Нашите интереси са вечни и наш дълг е да ги следваме“. Точно както Никсън отиде в Китай през 70-те, за да балансира Съветския съюз, днес светът се обръща към Китай, за да балансира Съединените щати. Разликата е, че този път инициативата не е на суперсилата, а на нейните по-малки партньори, които се чувстват изоставени. Това е своеобразен „обратен Никсън момент“, където геополитическата гравитация се премества на Изток не поради привличане, а поради отблъскване от Запада.

Основната идея тук е, че Китай не е станал „по-добър“, а алтернативата му е станала „по-скъпа“. Рискът не е изчезнал, той просто е преоценен. Светът не търси нов морален лидер в лицето на Си Дзинпин, а функционален партньор, който няма да използва икономиката като оръжие срещу тях на всяка крачка.В крайна сметка, графиката на доверието е най-трудният за манипулиране индикатор. Текущият процес не е любовна афера с Изтока, а брак по сметка, продиктуван от необходимостта за диверсификация. Пазарът и дипломацията не търсят идеалния съюзник, защото такъв вече не съществува. Те търсят работеща система. И докато Америка се бори със собствените си демони и променя правилата в движение, Китай печели, просто защото предлага правилата да останат същите. Историята тук не е за възхода на една сила, а за абдикацията на друга.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.