Снимка: iStock

Докато ехото от икономическия форум в Давос заглъхва, под повърхността на дипломатическите усмивки се усеща тектонично разместване, което няма нищо общо с обичайните пазарни цикли. Светът навлиза във фаза, която най-точно може да бъде описана с финансовия термин „хеджиране“, но приложена върху геополитическата карта. Ако до вчера американската мощ и гаранции бяха „базовият актив“, върху който се градеше глобалната сигурност, днес те се разглеждат като токсичен пасив с висока волатилност. Това не е просто временно охлаждане на отношенията; това е началото на структурен развод, провокиран от осъзнаването, че архитектът на модерния свят – Съединените щати – вече не желае да поддържа сградата, която сам е построил.

Наблюдавайки движенията на капитала и политическата воля, виждаме, че държавите не просто говорят за диверсификация, а предприемат скъпи и необратими действия. Когато Германия пренасочва бюджети от американски оръжия към европейско производство, а Дания избира френско-италиански ракетни системи пред американските „Пейтриът“, това не е каприз. Това е калкулиран риск мениджмънт. Още по-показателен е парадоксът с Канада – най-близкият съсед на хегемона. Премиерът Марк Карни не само търси „стратегическо партньорство“ с Китай, пробивайки дупка в митническата стена за електромобили, но се говори и за планове за съпротива срещу потенциална агресия от юг. Тези данни, взети поотделно, може да изглеждат като изолирани инциденти, но събрани в общия контекст на търговската сделка между ЕС и Меркосур и отбранителния пакт на Саудитска Арабия с Пакистан, те очертават ясна тренд линия: бягство от експозиция към САЩ.

Фундаментално погледнато, международната система дълго време функционираше като добре смазан механизъм за разпределение на публични блага, осигурени от Вашингтон – от свободата на корабоплаването до ядрения чадър. Сега обаче, когато Тръмп използва тарифите като оръжие и поставя под въпрос териториалния интегритет на съюзници (казусът с Гренландия не е шега, а симптом), макроикономическата рамка се разпада. Вместо доставчик на сигурност, Америка се превръща в източник на системен риск. В този вакуум, „средните сили“ са принудени да търсят „трети път“, балансирайки между Вашингтон и Пекин, което на практика подарява геополитическо влияние на Китай – не защото Пекин е станал по-демократичен, а защото изглежда по-предсказуем в своята авторитарност.

Психологията на този процес е водена от страха, който е най-силният мотиватор на пазарите и в политиката. Инвеститорите и държавниците вече не реагират на обещания, а на вероятности. Когато един „супер-съюзник“ започне да изисква териториални отстъпки и да налага наказателни мита, доверието се изпарява мигновено, но се възстановява с десетилетия. Това е класически момент на „flight to safety“ (бягство към сигурност), но с уловката, че няма единен безопасен пристан. Резултатът е фрагментация – всеки се спасява поединично или в малки, регионални коалиции. Дори табуто върху ядреното въоръжаване в страни като Германия, Полша и Южна Корея започва да пада в частни разговори, което е сигнал за крайна степен на несигурност.

Ако потърсим исторически паралел, ситуацията напомня за ерозията на Pax Britannica в началото на 20-ти век, но с много по-висока скорост и ядрен залог. Разликата днес е, че хегемонът не просто отслабва, а активно саботира собствените си алианси. Това създава опасна междинна зона, в която старите структури са кухи, а новите още не са изградени. Историята учи, че точно в такива периоди на преход, когато „застрахователят“ на системата се оттегли, локалните конфликти имат потенциала да прераснат в глобални пожари, защото липсва арбитър, който да наложи ред.

Въпреки опитите за еманципация, реалността остава сурова: хеджирането е скъпо и рисковано упражнение. Европа все още не може да замести американските гаранции в краткосрочен план – факт, който се вижда в отчаяните опити на НАТО да ангажира САЩ в следвоенна Украйна, докато едновременно се опитва да ги държи далеч от Гренландия. Тази шизофренна позиция разкрива колко дълбока е била зависимостта и колко болезнено ще бъде отделянето. Рискът тук не е просто в икономическите загуби от тарифи, а в пълния разпад на западната координация, оставяйки вратата широко отворена за ревизионистични сили като Русия и Китай.

В крайна сметка, пазарът на геополитическо влияние не търпи вакуум и винаги намира начин да коригира дисбалансите, често по насилствен начин. Истинската новина не е в поредния туит или заплаха, а в необратимата промяна на нагласите: светът вече не си задава въпроса „как да работим със САЩ“, а „как да оцелеем въпреки тях“. Графиките на военните разходи и новите търговски маршрути чертаят бъдеще, в което лоялността е заменена от прагматизъм, а глобалният хедж може лесно да се превърне в глобален разлом.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.