Снимка: iStock

Докато глобалният елит в Давос бе погълнат от обичайните разговори за икономически перспективи, едно послание премина през шума с яснотата на студен душ за европейските лидери. Американската позиция, подчертана и чрез контекста на казуса с Гренландия, става все по-категорична: епохата, в която Европа можеше да разчита безрезервно на гаранциите за сигурност отвъд океана, приключва. Това събитие не е просто поредното дипломатическо търкане, а фундаментaлен структурен сигнал за промяна в геополитическия баланс. Привидният комфорт, в който Европейският съюз съществуваше десетилетия наред, вече не се подплатява от реална сила, а политическата риторика за „стратегическа автономност“ се сблъсква челно с липсата на капацитет. Игнорирайки дългосрочните предупреждения, континентът сега се намира в ситуация, където времето е по-ценен ресурс от самия капитал, а необходимостта от действие изпреварва бавните бюрократични механизми на Брюксел.

Вглеждайки се в производствения капацитет, откриваме, че математиката на конфликта е безпощадна и разкрива дълбока неефективност в европейския модел. Статистиката тук не е просто отчет, а присъда за индустриалната разпокъсаност: докато Русия произвежда над 1500 основни бойни танка годишно, Европа успява да сглоби едва около 50. Тази пропаст в обемите се задълбочава от ценовата асиметрия, където един нов германски Leopard 2A8 струва приблизително 29 милиона евро, сравнено с около 4 милиона за руски Т-90. Това не е просто въпрос на качество срещу количество, а на икономическа устойчивост в условия на изтощение. Зад тези цифри прозира липсата на мащаб, породена от национален протекционизъм — Франция купува френско, Германия купува германско, създавайки скъпа мозайка от несъвместими оръжейни системи. Още по-тревожен е фактът, че за критични стратегически елементи като сателитно разузнаване и въздушен транспорт, зависимостта от САЩ остава почти пълна, което прави всяка претенция за самостоятелност илюзорна без дълбока структурна реформа.

Парадоксално, но точно когато нуждата от единство е най-голяма, фискалната архитектура на съюза действа като спирачка, а не като ускорител. Разделението не е само военно, то е и икономическо. Германия разполага с фискалното пространство да добави 500 милиарда евро за отбрана, докато Франция е притисната от бюджетни дефицити, а Испания отделя едва 2% от БВП, за разлика от Полша, която инвестира близо 5% поради близостта си до фронта. Липсата на механизъм за споделен суверенен дълг превръща превъоръжаването в състезание с неравни условия, където понятието „обща отбрана“ се размива в национални интереси. Инвеститорите и стратезите наблюдават внимателно този дисонанс, осъзнавайки, че без общ финансов инструмент – своеобразен „европейски отбранителен механизъм“ – усилията ще останат фрагментирани и неефективни. Вместо да се създаде единен капиталов пазар чрез емитиране на общи безопасни активи, които да конкурират американските държавни ценни книжа, Европа продължава да разчита на палиативни мерки и политически компромиси.

За да се преодолее тази инерция, е нужен подход, който надхвърля традиционното "закърпване" на бюджета. Текущите опити, като фонда за сигурност на стойност 150 милиарда евро, се сблъскват с реалността на вътрешните политически пазарлъци, където значителна част от ресурсите рискуват да бъдат използвани за купуване на съгласие от правителства с проруски сантименти, вместо за реални иновации. Психологията на пазара и на политическата класа все още не е превключила напълно от режим „мирновременна икономика“ към режим на „военна готовност“. Липсва усещането за неотложност, което би позволило на коалиция от желаещи нации, включително Великобритания, да заобиколят тежките механизми на единодушието и да инвестират масирано в следващо поколение технологии – роботика и киберсигурност. Точно в тези сектори, където все още няма вкопани национални шампиони, се крие възможността за истинска интеграция и повишаване на производителността.

Ако върнем лентата назад към създаването на европейския проект преди повече от седем десетилетия, ще видим, че той бе замислен като експеримент за мир чрез икономическа взаимозависимост. Този исторически успех днес се превръща в уязвимост, тъй като институциите, създадени да предотвратяват вътрешни конфликти, се оказват неадекватни за посрещане на външна агресия. Подобно на структурните промени през 70-те години или дълговата криза от последното десетилетие, сегашният момент изисква предефиниране на социалния договор. Разликата е, че този път цената на бездействието не се измерва само в проценти инфлация или безработица, а в геополитическа релевантност. Историята не се повтаря буквално, но „римува“ по начин, който подсказва, че просперитетът без защита е неустойчива конструкция.

В крайна сметка, пазарът и геополитиката са механизми, които не прощават вакуума на власт. Истинският въпрос пред Европа днес не е дали може да си позволи цената на отбраната, а дали може да си позволи цената на своята зависимост. Графиката на разходите може да бъде коригирана, но загубата на стратегически суверенитет е процес, който трудно се обръща. Печеливши в новата среда ще бъдат онези държави и сектори, които разберат, че сигурността вече не е даденост от миналото, а актив, който трябва да бъде активно управляван и финансиран.

Бъдещето принадлежи на тези, които могат да разчетат тишината между новините от Давос и да действат преди неизбежното да стане факт. Точката на пречупване наближава и тя ще покаже дали съюзът е способен да еволюира от икономически блок в геополитически играч, или ще остане наблюдател на собствената си история. В новата реалност, способността за колективно действие ще бъде по-ценна валута от самия капитал, а илюзиите ще бъдат най-скъпата стока на пазара.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.