Снимка: iStock

Владимир Попдимитров

Когато Доналд Тръмп влезе в Белия дом за втория си мандат, мнозина очакваха хаос, но малцина предвидиха колко методично ще бъде пренаписана „операционната система“ на американското президентство. В шестата година от своята „риалити епоха“, Тръмп не просто управлява – той създава нови стандарти за упражняване на власт, които надхвърлят конституционните традиции. С одобрение, което спада, и икономически сентимент, който върви надолу, той компенсира загубата на обществена подкрепа с безпрецедентна експанзия на правомощията на изпълнителната власт. Това вече не е просто политически стил; това е структурен инженеринг на държавата, целящ да превърне Овалния кабинет в център на абсолютна, почти монархическа власт.

Докато Тръмп живее в херметически затворения свят на „MAGA ротондата“, където лоялността се цени повече от компетентността, неговата администрация тихо, но ефективно демонтира спирачките, които някога са ограничавали президентите. Издаването на изпълнителна заповед, задължаваща агенциите да следват правната позиция на Белия дом, вместо своята собствена, е само един от примерите за това как институционалната независимост бива пожертвана пред алтара на политическата воля. Законодателните и съдебните „предпазни парапети“ са или огънати, или напълно премахнати, а Върховният съд, доминиран от консерватори, често действа по-скоро като ускорител, отколкото като коректив на тези амбиции.

Парадоксалното е, че докато демократите публично се възмущават от този авторитарен завой, стратегически те може би вече изчисляват ползите от него. Ако Тръмп успее да нормализира идеята, че президентът може едностранно да налага тарифи, да извършва военни интервенции без одобрението на Конгреса (както във Венецуела) или да чисти федералния апарат от „нелоялни“ служители, той на практика връчва на своите наследници инструментариум с огромна мощ. Иронията е очевидна: следващият президент от Демократическата партия няма да се нуждае от революция, за да наложи своята програма – той просто ще използва прецедентите, създадени от човека, когото са се заклели да спрат.

Тази динамика създава опасен цикъл на ескалация, където всяка следваща администрация ще се чувства длъжна да използва разширените правомощия, за да не изглежда слаба. Това е класическа „дилема на затворника“ в политически контекст: никой не иска да е първият, който ще се „разпоръжи“ и ще върне духа в бутилката. Историческият паралел с Римската република, която постепенно се превръща в империя не чрез външно завоевание, а чрез вътрешна концентрация на власт в ръцете на малцина, става все по-тревожно актуален. Институциите не се сриват за един ден; те ерозират бавно, докато изключението не се превърне в правило.

Заглавията за покупка на остров, фиксацията върху Гренландия разкриват много по-сурова геополитическа логика, която няма нищо общо с екстравагантността на недвижимите имоти. Топящите се ледове превръщат Арктика в следващия критичен коридор за глобална търговия и добив на редки земни метали, контролът над тази територия е стратегически еквивалент на владеенето на Суецкия канал през 19-ти век. Тръмп не вижда в Гренландия суверенна общност, а „подценен актив“ в баланса на НАТО, който трябва да бъде придобит или поне доминиран, преди конкуренти като Китай или Русия да запълнят вакуума. Този подход третира географията не като политическа даденост, а като корпоративна сделка, където националната гордост на Дания е просто пречка пред ефективното разпределение на американската военна мощ.

Наближаващите междинни избори през 2026 г. се очертават като ключов тест за тази нова реалност. Демократите, които усещат умората на избирателите от постоянния спектакъл на Тръмп, виждат шанс за пробив. Но дори и да спечелят Конгреса, те ще се изправят срещу президент, който вече е доказал, че не се нуждае от законодателна подкрепа, за да действа. Тръмп, в своята надпревара с времето, ще тества лимитите до краен предел – от битката за Федералния резерв до абсурдните, но опасни амбиции за Гренландия.

Въпросът тук не е в конкретните политики на Тръмп, а в необратимата промяна на очакванията за това какво може да прави един президент.В крайна сметка, най-тежкото наследство на този мандат няма да бъдат тарифите или скандалите, а създаването на прецедент, че волята на лидера стои над процедурата. Пазарът и обществото може и да се адаптират към новите правила, но демокрацията, такава, каквато я познаваме, влиза в етап на болезнена мутация. Истинският въпрос вече не е дали Тръмп ще бъде спрян, а дали системата някога ще успее да си върне загубения баланс, или „императорското президентство“ е новото нормално, с което всички ще трябва да живеем.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.