Снимка: iStock

Инициативата на Вашингтон за създаване на орган, който да ръководи следвоенното възстановяване на Газа, не е просто дипломатически ход, а симптом на много по-дълбок структурен разлом в досегашната архитектура на световния ред. Докато администрацията на Тръмп настоява за подписването на устава на борда още този четвъртък, редица европейски сили, начело с Франция, изразиха категоричен отказ да участват в церемонията. Реакцията на американския президент бе мигновена и в типичния му стил – заплаха за налагане на 200% мита върху френското шампанско и вина, което превръща външната политика в директно разширение на търговския протекционизъм.

Вместо традиционните дипломатически преговори, финансовата аритметика на този проект влиза в пряк конфликт с икономическия и политически оптимизъм на Стария континент. Изискването на Тръмп държавите да платят по 1 милиард долара за постоянно членство в борда остави световните лидери в състояние на недоумение. Тези цифри не са просто статистическо отклонение, а потвърждение на новия тренд, при който геополитическото влияние се продава като корпоративен актив. Великобритания, Германия, Нидерландия, Швеция и Канада вече се подготвят да последват примера на Еманюел Макрон и да пропуснат церемонията, опасявайки се от клаузи в устава, които концентрират цялата власт за вземане на решения в ръцете на американския президент.

Игнорирайки краткосрочния шум от заглавията, ние се изправяме пред картина, която изисква нов аналитичен речник за разбиране на международните отношения. Проектът на Тръмп се разглежда от високопоставени европейски служители като ясен опит за създаване на конкурент или дори заместител на Организацията на обединените нации – институция, към която президентът отдавна е критичен. В този макроикономически и политически план ние се намираме в „ничия земя“ между старите съюзи и една нова, чисто транзакционна реалност. Ситуацията се усложнява допълнително от поканата към Владимир Путин да се присъедини към борда, което за много европейски столици е върхът на иронията на фона на продължаващата инвазия в Украйна.

Вглеждайки се в психологическата нагласа на пазара и политическите играчи, откриваме състояние на когнитивен дисонанс, разкъсвано между страха от отмъщение и необходимостта от запазване на суверенитета. Колективното съзнание на дипломатическия елит в момента тества нови нива на риск, опитвайки се да прецени докъде се простира границата на болката от евентуални санкции. Докато лидери като Хавиер Милей и Виктор Орбан приемат членството като „чест“, други като израелския премиер Бенямин Нетаняху изразяват скептицизъм относно състава на комитета, подчертавайки, че липсата на координация може да подкопае самата идея за стабилност в региона.

Ако върнем лентата назад, ще видим поразителни прилики със ситуацията от средата на миналия век, когато световният ред се пренареждаше около нови центрове на сила. Този сценарий не е безпрецедентен, но за разлика от предишни цикли, този път липсва предпазната мрежа на предвидимостта и дългосрочните стратегически доктрини. Опитните ветерани в геополитиката веднага ще познаят отпечатъка на класическия силов подход, при който икономическият натиск се използва като основен инструмент за постигане на дипломатически цели. Парадоксът е, че точно когато нуждата от глобален консенсус е най-висока, инструментите за постигането му изглеждат по-счупени от всякога.

Паралелно с това става ясно, че историята тук не е в числата или конкретните клаузи, а в постепенната загуба на доверие между традиционни партньори. Истинският въпрос не е колко държави ще платят входната такса, а докога може да продължи тази аномалия, без да доведе до пълно разпадане на трансатлантическата връзка. Пазарът на политическо влияние в момента е в състояние на изчакване, като европейските съюзници се опитват да печелят време, надявайки се да смекчат условията на Тръмп чрез лобиране и координация с арабските нации.

В крайна сметка пазарът на идеи и съюзи е механизъм за дисконтиране на бъдещето, а не за сляпо отразяване на миналото. Рискът и възможността са двете страни на една и съща монета, която в момента се върти във въздуха над Давос. Точката на пречупване наближава и тя ще отдели стратегическите играчи, способни на адаптация, от онези, които остават заложници на остарели парадигми. В новата реалност, която Тръмп се опитва да наложи, адаптивността ще бъде по-ценна валута от самия капитал, а успехът ще зависи от умението да се разчете тишината между гръмките заглавия.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.