Снимка: iStock

Елитът на финансовия свят все още не изглежда истински разтревожен от риска от пазарен балон – и точно това е проблемът. Не защото елитът греши постоянно, а защото исторически най-опасните фази на пазарните цикли започват именно тогава, когато хората с най-много опит, ресурси и достъп до информация започнат да подценяват очевидното.

Срещата на глобалните лидери в Давос, организирана от World Economic Forum, е показателна. Форумът съществува именно за да идентифицира системни рискове, но в последния си доклад участниците класираха „спукване на балон при активите“ едва на 19-о място сред глобалните заплахи. Това не е просто пропуск в класирането. Това е диагноза за настроенията. Когато рискът от балон бъде изтласкан толкова надолу в списъка, той вече е ментално „изключен“ от сценариите на голяма част от пазара.

Контрастът с началото на 2009 г. е рязък. Тогава, в разгара на финансовата криза, същият този елит постави срива на цените на активите като най-големия краткосрочен риск за световната икономика. Иронията е очевидна: през 2009 г., когато акциите вече бяха рухнали, страхът беше максимален. Днес, когато пазарите са на високи оценки и капиталът е масово позициониран в едни и същи теми, страхът е минимален.

Разликата не е в данните. Тя е в психологията. Това е класически пример за т.нар. recency bias – склонността да придаваме прекомерна тежест на последните преживявания и да подценяваме по-далечната история. Повечето участници на пазара, включително институционалните, са прекарали последните години в среда на възстановяване, ликвидна подкрепа и бързо възнаграждаване на риска. Болката от истински мечи пазар просто не е достатъчно „прясна“, за да влияе на решенията им.

Най-добрият начин да се види това разминаване е през оценките. Ако сравним текущите нива на американския пазар с тези от началото на 2009 г., картината е недвусмислена. Тогава страхът беше огромен, но оценките – далеч по-умерени. Днес е точно обратното.

Ориентировъчно сравнение на оценките на S&P 500

Тези числа не означават, че сривът е неизбежен утре. Но те ясно показват асиметрията. През 2009 г. инвеститорите купуваха активи на ниски оценки, въпреки апокалиптичните новини. Днес те купуват активи на високи оценки, въпреки че повечето „добри новини“ вече са вградени в цените.

Важно е да се подчертае: елитът не е наивен. Те знаят, че бичите пазари свършват. Разликата е, че в момента доминира убеждението, че „този път е различно“, че рисковете са управляеми, а централните банки и фискалната политика ще смекчат всеки по-сериозен спад. Това убеждение само по себе си е риск. Историята показва, че когато защитните механизми станат част от консенсуса, те губят ефективността си.

Още по-опасното е, че този комфорт не се ограничава до дребните инвеститори. Той е широко разпространен сред институциите, пенсионните фондове и глобалните разпределители на капитал. Когато всички те са позиционирани в една и съща посока, пазарът става крехък. Не защото няма купувачи, а защото няма кой да купува, когато наратива се обърне.

Тук идва и ключовият извод за индивидуалния инвеститор. Докато глобалният елит може да си позволи да бъде спокоен – с достъп до ликвидност, диверсифицирани източници на доход и политическо влияние – частният инвеститор не може да си позволи същия лукс. Историята не възнаграждава тези, които се успокояват, когато консенсусът е самодоволен. Тя възнаграждава онези, които започват да задават неудобни въпроси именно тогава, когато повечето вече са спрели да ги задават.

Най-големият риск в момента не е конкретна прогноза за срив, нито точният тайминг. Най-големият риск е убеждението, че рискът е „някъде по-надолу в списъка“. Пазарите рядко се сриват заради това, което всички обсъждат. Те се сриват заради това, което всички смятат за малко вероятно – точно до момента, в който вече не е такова.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.