Снимка: iStock

Докато Вашингтон се подготвя за една от най-радикалните намеси в ценообразуването на финансовия риск в съвременната история, финансовите пазари започват да осъзнават, че това не е просто регулаторна промяна, а симптом на по-широк идеологически завой. Рядко се случва политическо решение да атакува толкова директно сърцевината на банковия бизнес модел, където цената на капитала винаги е била огледало на вероятността за неговото връщане. Ако до вчера лихвените проценти се определяха от математически алгоритми и пазарна ликвидност, днес те влизат в зоната на административния диктат, което създава парадокс – опитът за подобряване на „достъпността“ може всъщност да затвори вратите на кредита за тези, които се нуждаят най-много от него. Привидният стремеж към защита на потребителя често прикрива дълбока, почти механична логика на пазарно изтласкване, която става видима едва когато веригите на ликвидността започнат да се късат в най-слабите си звена.

Игнорирайки предупрежденията на традиционната банкова школа, финансовият директор на Citigroup Марк Мейсън изрази позиция, която подчертава структурната опасност от подобен ход. Данните показват, че за институция като Citi, чиито приходи от брандирани карти възлизат на 2.95 милиарда долара само за четвъртото тримесечие, един 10-процентен таван би представлявал не просто удар по печалбата, а фундаментално преразглеждане на рисковия толеранс. Когато лихвите по кредитните карти, които в момента често надхвърлят 20% или дори 30%, бъдат изкуствено свалени наполовина, банките губят икономическия стимул да обслужват клиенти с по-нисък кредитен рейтинг. Този процес не е просто въпрос на корпоративна алчност, а на оцеляване на бизнес модела в среда, където общият необезпечен дълг в САЩ вече надхвърля 1.23 трилиона долара.

Паралелно с това, макроикономическата рамка подсказва, че сме свидетели на опит за насилствено пречупване на кредитния цикъл, който досега подхранваше американското потребление. В среда, в която Федералният резерв се опитва да балансира инфлацията чрез високи лихви, администрацията на Тръмп въвежда контрапункт, който може да дестабилизира банковия сектор точно в момента на неговата най-голяма уязвимост. Опасенията на лидери като Джеръми Барнъм от JPMorgan и Браян Мойнихан от Bank of America не са свързани само с тримесечните отчети, а с потенциалното „изсъхване“ на потребителското търсене. Кредитните карти не са просто пластмаса; те са смазката на икономическия механизъм и ако тя бъде отнета от подсектора на т.нар. „субпрайм“ кредитополучатели, резултатът неизбежно ще бъде икономическо охлаждане, което никакви фискални стимули не биха могли да компенсират лесно.

След десетилетие на относително спокойствие в потребителското кредитиране, психологията на пазара в момента се намира в състояние на висока тревожност, преминавайки от фаза на еуфория към фаза на защитно позициониране. Инвеститорите усещат, че „правилата на играта“ се променят в движение, което води до ерозия на доверието в предвидимостта на американския финансов сектор. Наблюдаваме интересен психологически феномен: докато потребителите може да се чувстват временно окуражени от обещанията за по-ниски разходи, банките вече подготвят механизми за ограничаване на щетите – от по-високи годишни такси до премахване на популярните бонуси и кешбек програми. Този сблъсък между политическата воля и пазарния инстинкт създава среда на несигурност, в която капиталът започва да търси убежище в по-слабо регулирани или по-предвидими сектори.

Ако се върнем към историческите аналогии, ще видим, че всяка намеса в ценообразуването на капитала по административен път е водела до едни и същи последствия, независимо дали става дума за 2008-а или за по-ранни технологични цикли. Историята не се повтаря, но се римува в начина, по който изкуствените тавани върху лихвите в определени американски щати, като Арканзас, в миналото са водили до изтласкване на бедните потребители към „сивия“ сектор на заложните къщи и нелицензираните заемодатели. Опитът да се премахне рискът чрез закон, вместо чрез подобряване на икономическия фундамент, е като опит да се спре термометърът, вместо да се излекува треската. Тези цикли винаги завършват с болезнено отрезвяване, когато стане ясно, че рискът не изчезва, а просто сменя собственика си или формата си на проявление.

Тезата на този процес е, че историята тук не е фактът на регулацията, а неговото значение за бъдещата ликвидност на американския пазар. Възможно е да сме на прага на нова ера на „финансова репресия“, при която политическите цели вземат превес над пазарната логика, което неизбежно ще доведе до пренареждане на секторните приоритети. Това е напомняне, че във финансите, както и в природата, вакуумът не съществува дълго – ако банките спрат да кредитират, някой друг ще заеме тяхното място, но цената за обществото може да се окаже много по-висока от очакваното.

В крайна сметка, пазарът ще трябва да реши дали да се адаптира към новата популистка реалност или да приеме цената на едно по-продължително икономическо забавяне. Инвеститорите ще преценяват всяка следваща стъпка на администрацията до крайния срок 20 януари, съзнавайки, че посоката на цикъла в момента зависи повече от политическото перо, отколкото от корпоративните иновации. Цикълът навлиза в нов етап, в който рискът се превръща в политически инструмент, а доверието в системата е подложено на най-тежкия си тест от десетилетия насам. Историята ни учи, че пазарът не търси съвършенство, а яснота, а днес яснотата е най-скъпата стока на Уолстрийт.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.