Снимка: iStock

Рядко се случва един изолиран бюджетен план да съдържа в себе си кода на цяла предстояща епоха, но случаят с германското превъоръжаване под ръководството на Фридрих Мерц е точно такъв. Това не е просто фискално решение за обновяване на техниката, а ясен симптом за преместването на геополитическия център на тежестта в Европа далеч на изток от Елисейския дворец. Докато десетилетия наред европейската архитектура на сигурност се опираше на негласния договор, според който Франция е военният „меч“, а Германия – икономическият „щит“, днес този баланс е безвъзвратно нарушен. Берлин вече не се задоволява с ролята на политически пасивен гигант и това предизвиква остра, почти шизофренична реакция в Париж, където облекчението от засилената отбрана на НАТО се смесва с атавистичен страх от доминираща германска мощ на континента.

Ако до вчера европейската отбрана беше зона на хроничен недостиг и стратегическо изчакване, днес цифрите разказват история за мащабна икономическа мобилизация, която съюзниците на Германия просто не могат да достигнат. Берлин се ангажира да инвестира над петстотин милиарда евро в отбрана до края на десетилетието, достигайки целта на НАТО за три и половина процента от брутния вътрешен продукт много по-рано от предвиденото. Данните за тези разходи не са просто суха статистика, те са горивото за една индустриална трансформация, която заплашва да остави френския отбранителен сектор в ролята на второстепенен играч. Когато Германия купува американски изтребители F-35 или инициира проекта „Европейски небесен щит“ без участието на Франция, тя не просто запълва капацитети, а заявява нов суверенитет, който заобикаля традиционните оси на сътрудничество в Париж.

Паралелно с това, макроикономическата рамка на този цикъл разкрива края на старата „дългова спирачка“ в Германия, когато става въпрос за екзистенциални заплахи. Под управлението на Мерц дългогодишните фискални табута паднаха, за да отключат потоци от капитал към Бундесвера, докато държави като Франция, Италия и Испания се борят с тесни бюджетни пространства и нарастващи дългове. Глобалната ликвидност на сигурността в момента се насочва към северните и източните флангове на Европа – Скандинавия, Прибалтика и Полша, където Германия се позиционира като основен логистичен и технологичен гарант. В свят на разкъсани вериги за доставки и несигурност в трансатлантическата връзка при втората администрация на Тръмп, Берлин се превръща в неизбежния индустриален център, който Европа е принудена да приеме, въпреки историческите си резерви.

Следователно, психологията на пазара на власт в Европа в момента е доминирана от усещането за стратегическа изолация на Франция. В Елисейския дворец се наблюдава нарастващо безпокойство, че докато Париж е раздиран от вътрешна политическа нестабилност, Берлин трупа политически капитал чрез своята решителност. Инвеститорите и съюзниците усещат тази промяна в настроението – от увереността на френското „ Buy European“ към прагматичното германско решение да се купува най-доброто и най-бързо наличното, дори ако то е американско. Това създава усещане за умора в отношенията, където общи проекти като изтребителя от шесто поколение зациклят в индустриални спорове, докато реалното превъоръжаване се случва тук и сега, водено от германския мащаб.

В исторически план, това разместване напомня за края на XIX век, когато икономическият подем на Германия неизбежно доведе до пренареждане на политическите карти. Днес обаче контекстът е различен – Германия е здраво вкоренена в НАТО и Европейския съюз, което кара съседи като Полша да се страхуват повече от германското нежелание за въоръжаване, отколкото от самата германска армия. Въпреки това, възходът на националистически формации като „Алтернатива за Германия“ добавя елемент на непредсказуемост към този цикъл, карайки анализаторите да се питат какво би се случило с тази огромна военна мощ, ако политическото ръководство в Берлин се промени радикално. Това е класическо проявление на пазарната психика – дори позитивните новини за засилена отбрана носят в себе си скрития риск от бъдеща нестабилност.

Историята тук не е в броя на танковете или в процентите от БВП, а в окончателното пречупване на стария европейски ред, в който Франция притежаваше монопола върху стратегическото мислене. Германия вече не търси разрешение да бъде лидер; тя просто заема мястото си чрез икономическата тежест, която винаги е притежавала, но сега за първи път облича в униформа. Този преход бележи нов етап в цикъла на европейската интеграция, където сътрудничеството вероятно ще бъде заменено от „координирана конкуренция“, а Франция ще трябва да намери нов начин да проектира влияние в среда, в която вече не е най-големият инвеститор в сигурност.

В крайна сметка, пазарът на геополитическа власт не търси съвършен баланс, а функционална ефективност пред лицето на външни заплахи. Докато Париж се взира в огледалото на историята, търсейки гаранции за стария паритет, Берлин гледа към бъдещето на индустриалното доминиране, което в крайна сметка диктува правилата на играта. Рискът от разцепление в европейското ядро е реален, но той е логическа последица от дългогодишното отлагане на трудни решения за обща отбрана. Инвеститорите и лидерите ще трябва да преценяват не само силата на оръжията, но и устойчивостта на доверието между двете най-големи нации на континента. Графиката на европейското влияние неизбежно следва психологията на ресурсите, а днес ресурсите говорят на немски език.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.