Снимка: iStock

Вероятността Доналд Тръмп да се насочи към военни действия срещу Иран в настоящия момент не може да бъде разглеждана като бинарен избор между „удар“ и „дипломация“, а като спектър от опции, в който военният сценарий се използва едновременно като реална възможност и като инструмент за натиск. Изказванията на Тръмп, че администрацията „разглежда много сериозно“ военни опции, съчетани с паралелното твърдение, че иранското ръководство е потърсило разговори, очертават типичен за него модел: ескалация на реториката с цел максимизиране на преговорната позиция, без автоматично преминаване към директен конфликт.

Контекстът обаче е по-тежък от обичайните дипломатически кризи. Масовите протести в Иран, с над 540 потвърдени жертви и десетки хиляди арести, представляват най-сериозното вътрешно предизвикателство за Ислямската република от 1979 г. насам. Това променя калкулацията във Вашингтон, защото ситуацията вече не е класически спор за ядрена програма или санкции, а въпрос за стабилността на самия режим. Исторически САЩ са били най-склонни да повишават военния натиск именно когато вътрешната легитимност на противников режим е под въпрос, тъй като тогава цената на възпиране изглежда по-ниска, а потенциалната възвръщаемост – по-висока.

В същото време включването на началника на Обединения комитет на началник-щабовете в обсъждането на опциите е ясен сигнал, че военният сценарий не е просто риторичен. Въпреки това е важно да се прави разлика между подготвяне на опции и политическо решение за удар. Американската военна доктрина в подобни ситуации традиционно включва широк набор от междинни действия – кибероперации, удари по конкретна инфраструктура, демонстративно разполагане на сили – които могат да окажат силен натиск, без да преминат прага на открита война. Именно тези „сиви зони“ изглеждат най-вероятното поле на действие в краткосрочен план.

Психологическият фактор при Тръмп е ключов. Подкрепата му за протестиращите и публичните послания за „свобода“ са насочени не само към иранската улица, но и към вътрешната американска аудитория. За Тръмп твърдата позиция срещу Иран носи политически дивиденти и се вписва в образа му на лидер, който не се колебае да използва сила. В същото време той демонстрира типичната си двупосочна тактика: едновременно отворена врата за разговори и заплаха за действие „преди срещата“, ако ситуацията се влоши. Това увеличава вероятността от инцидент или ограничена операция, но не непременно от мащабна военна кампания.

От иранска страна реакцията също повишава риска. Предупрежденията за ответни действия срещу САЩ и Израел, съчетани с прекъснати комуникации и твърд вътрешен контрол, създават среда, в която грешна преценка или локален инцидент могат да ескалират бързо. Исторически подобни конфигурации – вътрешни протести, външен натиск и ограничени канали за комуникация – са сред най-опасните, защото намаляват пространството за деескалация.

В по-широк макро и геополитически план, реалният въпрос не е дали САЩ „искат“ война с Иран, а дали комбинацията от вътрешен колапс в страната, американски политически натиск и регионална нестабилност може да направи ограничен военен ход да изглежда като по-малкото зло. Историческите аналози – от Ирак през 1991 г. до Либия през 2011 г. – показват, че именно моменти на вътрешна слабост често изкушават външни сили да действат, макар и с различни резултати.

В крайна сметка вероятността от незабавна, пълномащабна военна операция остава ограничена, но рискът от ограничени удари, киберескалация или демонстративни военни действия е осезаемо по-висок от обичайното, като пазарите и съюзниците ще следят не толкова думите на Тръмп, колкото това дали дипломатическият канал, за който той намеква, реално ще се отвори или ще бъде използван само като фон за по-твърд ход.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.