Снимка: iStock

Владимир Попдимитров

Докато глобалният консенсус продължава да гледа в една посока – към забавянето на Китай и потенциалния излишък на предлагане – реалността тихо подготвя изненада от съвсем друг ъгъл, която може да пренапише ценовите модели за дни. Текущото спокойствие на петролните пазари, където цените гравитират около ниските нива, прилича повече на затишие пред буря, отколкото на устойчиво равновесие. Инвеститорите са приспани от десетилетие на относителна стабилност в доставките, но структурните пукнатини в глобалната енергийна карта започват да се разширяват едновременно в няколко критични точки. Идеята за 100 долара за барел, която до вчера звучеше като далечен спомен от миналото, днес се превръща в реалистичен сценарий, захранван не от икономически бум, а от геополитически разпад.

Въпреки че администрацията на Тръмп заложи силно на картата „Венецуела“ като буфер срещу глобалните сътресения, отрезвяващата оценка на Exxon Mobil, че страната е „неинвестируема“, преряза надеждите за бърз поток от евтин петрол. Пазарът разчиташе на хипотезата, че при проблем в Близкия изток, латиноамериканските резерви ще компенсират дефицита, но корпоративният реализъм на енергийните гиганти показа, че това е политическа илюзия, а не пазарен факт. Липсата на този резервен клапан прави системата изключително крехка точно в момента, когато напрежението в Персийския залив навлиза в червената зона. Невъзможността да се активират бързо венецуелските мощности означава, че светът няма застраховка срещу шокове от страна на предлагането.

Паралелно с това, ситуацията в Иран еволюира от вътрешен протест в регионален детонатор с потенциал да блокира Ормузкия проток – артерията, през която минава 20% от световния петрол. Когато режимът в Техеран е притиснат до стената от собствения си народ и заплашен от военни удари отвън, икономическата рационалност отстъпва място на стратегията на „опожарената земя“ тактика, използвана по време на война, при която на вражеската войска се оставя само земя лишена от продоволствия. За разлика от предишни периоди на напрежение, сега рискът не е просто реторичен; той е физически и касае инфраструктурата. Всеки инцидент, който засегне танкерите или рафинериите в региона, ще срещне пазар без свободни капацитети (заради венецуелския провал), което действа като мултипликатор на паниката. В такава среда, премията за риск на барел, която в момента е ниска исторически погледнато ще трябва да бъде преоценена мигновено.

Психологията на пазара в момента демонстрира класически признаци на „нормализиране на риска“ – трейдърите са толкова свикнали с новини за конфликти, че са загубили чувствителност към реалната опасност от прекъсване на веригите за доставка. Това състояние на летаргия обикновено предшества най-бурните движения, защото когато събитието настъпи, всички се втурват към изхода едновременно. Историята ни връща към петролните шокове от 70-те години или скока през 2008 година, когато геополитиката и страхът от недостиг взеха превес над фундаментите. Разликата днес е, че алгоритмичната търговия и опциите може да ускорят движението нагоре много по-бързо, превръщайки локалния проблем в глобална ценова спирала за броени часове. Докато Вашингтон и Техеран премерват сили в опасна игра на надмощие, Ормузкият проток се оформя като най-чувствителното „тясно гърло“ на глобалната икономика. Тук историята и математиката влизат в остър конфликт, тъй като скок на цената с 30 и повече долара за броени часове никога не е регистриран в борсовите хроники. Причината е проста: пълно затваряне на протока е събитие без прецедент, „черен лебед“, който би изхвърлил 21 милиона барела дневно от системата. Липсата на минал опит обаче не е гаранция за бъдеща сигурност; дори частичен инцидент в този регион би изправил алгоритмите пред неизвестното, калкулирайки най-лошия сценарий преди дори първият танкер да спре двигателите си.

Още по-тревожен е фактът, че докато погледът е фиксиран върху Близкия изток и Каракас, на заден план тихо тлее третият и най-опасен фитил – Тайван. Макар и привидно несвързан с петрола, евентуална ескалация там би действала като „коктейл Молотов“ за глобалната логистика и застрахователните пазари. Комбинацията от блокиран Близък изток и напрежение в Южнокитайско море би създала сценарий на „съвършена буря“, при който 100 долара за барел ще бъде само междинна спирка, а не таван. Това е рискът, който никой модел не калкулира, защото той е извън стандартното отклонение, но именно тези „черни лебеди“ правят и губят състояния. Наистина, макар и шанса за подобно развитие на събитията да е статистически определен в момента като "нищожен" евентуалния резултат, би бил невиждан не само за петрола а финансовите пазари като цяло и определено си струва енергията отделена в анализиране на алтернативите.

Ерата на евтината енергия, гарантирана от геополитическо спокойствие и американски шистов добив, е към своя край, а пазарът все още не е платил сметката за новата реалност.Пазарът е механизъм за дисконтиране на бъдещето, а не за отразяване на миналото. Истинският въпрос не е дали петролът ще стигне 100 долара, а колко бързо инвеститорите ще осъзнаят, че сигурността на доставките вече не е даденост. Графиката винаги намира начин да се върне към реалната стойност на риска, независимо от политическите желания за ниска инфлация. Печеливши ще бъдат тези, които разбират, че в свят на фрагментирана геополитика, енергията не е просто стока, а оръжие, и цената ѝ ще отразява именно тази нова функция.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.