Снимка: iStock

Рядко се случва един изолиран пазарен сигнал да съдържа в себе си кода на цяла предстояща епоха, но днешните данни за американската производителност са точно такъв случай. В момент, когато икономическият консенсус се луташе между страха от рецесия и надеждата за меко приземяване, числата нарисуваха трета, далеч по-интересна картина. Това, което наблюдаваме, е икономическият еквивалент на алхимията – ускоряване на растежа при едновременно потискане на разходите. Този доклад не просто потвърждава устойчивостта на американската икономика в началото на 2026 година, а маркира фундаментално разкачване между икономическата експанзия и инфлационния натиск от заплатите, което ще дефинира следващите тримесечия.

Привидният хаос на пазарите често прикрива дълбока, почти механична логика, която става видима само при по-внимателен поглед върху детайлите. Когато производителността скача с 4.9% на годишна база – след ревизиран нагоре ръст от 4.1% в предходното тримесечие – ние навлизаме в територията на технологичния бум. Още по-показателно е движението при разходите за труд на единица продукция, които спадат с 1.9%. Това е първият случай на два поредни тримесечни спада от 2019 година насам. Цифрите разказват история за корпоративна Америка, която е успяла да запази и дори увеличи маржовете си, не чрез вдигане на цените за крайния потребител, а чрез безмилостна вътрешна ефективност.

За Федералния резерв тези данни са ултимативното оправдание на търпението. В среда на повишаващи се лихви, централните банкери дълго време се опасяваха от спиралата „заплати-цени“, но текущата реалност категорично отхвърля този сценарий. Ако компаниите могат да генерират 5.4% ръст на продукцията, докато същевременно намаляват разходите за труд, инфлационният звяр е укротен по най-здравословния възможен начин – чрез предлагане, а не чрез убийство на търсенето. Това дава на Фед лукса да наблюдава пазара на труда, който омеква, без да изпада в паника, знаейки, че ценовият натиск е под контрол.

Докато глобалният консенсус продължава да гледа към лихвените проценти, реалността тихо подготвя изненада от съвсем друг ъгъл – психологията на инвеститора. Пазарите обожават думата „продуктивност“, защото тя е директен синоним на печалба. Това е сценарий на „Златокоска“, при който икономиката расте, но разходите за правене на бизнес падат. Всичко това обаче крие и своята тъмна страна – бифуркацията на икономиката. Докато корпоративните баланси блестят, реалната компенсация на работниците (коригирана с инфлацията) спада с 0.2%. Това създава среда на „богат капитал, беден труд“, която исторически е отлична за акциите, но натрупва социално напрежение под повърхността.

Опитни ветерани на пазара веднага ще разпознаят в тази графика отпечатъка на класически технологичен цикъл, наподобяващ средата на 90-те години. Тогава, както и сега, внедряването на нови технологии (интернет тогава, изкуствен интелект и автоматизация днес) позволи на икономиката да работи на по-високи обороти без прегряване. Споменаването на инвестиционния поток в AI и стимулите от законодателната програма на президента Тръмп („One Big Beautiful Bill Act“) не е случайно – това е горивото на новата ефективност. Историята се „римува“ – компаниите използват технологиите не просто за иновации, а като щит срещу по-скъпите мита и като инструмент за поддържане на „лек“ персонал.

Истинската новина тук не е в абсолютните стойности на индекса, а в промяната на самата структура на растежа. Докато данните за безработицата показват леко повишение на молбите за помощи, а наемането остава умерено, корпоративният сектор демонстрира, че вече не се нуждае от масово наемане, за да генерира БВП. Това е едновременно сигнал за сила на бизнеса и предупреждение за пазара на труда. Ефективността е приятел на акционера, но често е враг на служителя, чиято роля става все по-оптимизирана или заменена.

В крайна сметка, пазарът не търси съвършенство, той търси посока, а днес посоката е по-важна от скоростта. Тези данни потвърждават, че САЩ навлизат в етап на „високооктанова ефективност“, където печалбите се генерират от интелект и капитал, а не от груба работна сила. За инвеститорите това е зелена светлина за риск активите, тъй като премахва най-голямата заплаха – инфлацията от заплати. Но дългосрочно, този модел ще трябва да намери своя баланс, защото икономика, която произвежда повече, отколкото работниците могат да си позволят да купят, рано или късно се сблъсква с лимита на търсенето.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.