Снимка: Istock

Кой каза, че стойностните акции не могат да печелят? 2025 даде един от онези тихи, но много важни уроци: не е нужно да държиш най-шумните имена, за да направиш силна доходност. Има години, в които пазарът награждава концентрацията и “еднопосочните” разкази. И има години, в които награждава дисциплината, разсъждението и правилното позициониране в по-недооценени джобове. Именно там се вписва примерът с Tweedy, Browne Insider + Value ETF (COPY) – активен фонд, който през 2025 е направил около 30% обща доходност и го е постигнал без да държи нито една от „Magnificent Seven“.

За повечето инвеститори това звучи почти като ерес, защото през последните години се наложи един удобен манталитет: ако не държиш мегатехнологиите, изоставаш. Проблемът с манталитетите е, че те работят… докато не спрат. COPY е добър пример, че стойностният подход не е „анти-технологичен“ и не е „носталгия по миналото“, а рамка за вземане на решения: купуваш активи, когато цената им е под разумно оценена вътрешна стойност и когато има допълнителен сигнал, че хората отвътре – тези, които виждат поръчките, маржовете, цикъла и реалната динамика – купуват със собствени пари.

Това е ключовата разлика в идеята „insider + value“. Самата стойност (ниски множители, по-висока дивидентна доходност, по-ниска цена спрямо счетоводната стойност, сравнителна евтиния спрямо собствената история) често е “статична снимка”. Тя може да е вярна, но пазарът може да държи дадена компания евтина дълго време, ако липсва катализатор или доверие. Инсайдърските покупки са опит да се добави динамичен елемент – „някой със skin in the game“ казва: на тези нива риск/възвръщаемост започва да изглежда асиметрично в наша полза. Разбира се, инсайдърите не са оракули и грешат, но когато сигналът се комбинира със стойностна оценка, се получава филтър, който е по-труден за имитиране и по-малко зависим от модата на момента.

Вторият важен детайл е географията. Фондът е бил само около 29% в САЩ към края на септември и разпределен в над 20 държави. Това е почти директно изречение към инвеститорите: “ако най-големият, най-популярен и най-скъп пазар е труден за стойностни находки, капиталът трябва да има смелост да търси другаде”. През 2025 това е работило отлично, защото извън САЩ имаше реални джобове на по-ниски оценки и по-различни цикли – европейски банки, индустрии, компании със специфични катализатори. Така се получава нещо, което хората често подценяват: стойността не е сектор, стойността е цена. Тя се появява там, където мнозинството не гледа, или гледа, но вече е решило, че “няма смисъл”.

Третият детайл е конструкцията. Около 180 позиции с малки тегла изглежда като “липса на убеждение” за хората, свикнали с портфейли от 10–20 акции. Но тук убеждението е в процеса, не в единичната история. При такъв подход идеята не е да “улучиш” една акция, която ще направи 5Х, а да събереш много малки, статистически изгодни залози – компании, които са евтини спрямо историята си и в които има вътрешна активност. Това напомня повече на добре структурирана система за събиране на премии от недооценка, отколкото на лов на сензации. Когато пазарът е доминиран от няколко гиганта, тази широка кошница намалява зависимостта от едно-единствено мнение за бъдещето.

И тук идва най-интересната философска точка: защо липсата на “Magnificent Seven” не е слабост, а понякога предимство? Защото индексите по природа купуват повече от това, което е поскъпнало най-много. Те са капитализационно претеглени, което означава, че автоматично стават “по-концентрирани” в най-скъпото и най-голямото. В среда на еуфория това изглежда гениално. В среда на преоценка – може да стане токсично, без да има “черен лебед”. Достатъчно е просто да се промени цената на капитала, да се повиши дисконтовият процент или да се появи съмнение в маржовете на най-големите. Стойностният портфейл често печели не защото светът се срива, а защото очакванията се нормализират и капиталът започва да търси “следващото място, където оценката има смисъл”.

Другата силна идея в текста е критиката към buyback-ите “на всяка цена”. Това е тема, която повечето инвеститори не анализират достатъчно: обратно изкупуване не е автоматично добро. Добро е, когато е нетно (реално намалява броя акции) и когато е на цена под вътрешна стойност. Ако компанията харчи огромни суми, за да компенсира разводняване от щедри акции за възнаграждения, икономически това може да означава: акционерите плащат, за да останат на място. Това не е непременно “лошо”, но не е и магическо създаване на стойност. COPY, по описаната логика, се опитва да избягва подобни капани, като гледа именно промяната в броя акции, а не маркетинговия разказ “върнахме капитал на акционерите”.

Какво казва този пример за 2026? Не казва, че „стойността винаги печели“ и не казва, че трябва да се избягва технологията на всяка цена. Казва нещо по-практично: когато консенсусът е прекалено стегнат около малък брой имена, всяка алтернатива, която е дисциплинирана и не зависи от една-единствена тема, започва да има стратегическа стойност. Ако 2026 донесе по-широка ротация, по-голяма чувствителност към оценки, по-висока цена на капитала или просто умора от “най-пренаселените” позиции, подобни подходи имат шанс да изглеждат още по-логични. Ако пък пазарът продължи да награждава само мегатехнологиите, тогава цената на това да не си там е изоставане – но понякога това е приемлива цена за по-нисък концентрационен риск.

Истинският извод е прост: стойностните акции не са спрели да работят. Просто изискват търпение, по-широк хоризонт и рамка, която не разчита на това да си най-близо до “историята на годината”. COPY е пример как една стара школа може да използва сравнително модерна комбинация от сигнали (стойност + инсайдърско поведение + нетни buyback-и) и да постигне резултат, който опровергава клишето, че “извън Magnificent Seven няма живот”. Това не е гаранция за бъдеща доходност. Но е силен контрапункт на идеята, че единственият начин да печелиш е да купуваш това, което всички вече купуват.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари