Снимка: Istock

Въпросът „Колко петрол има Венецуела?“ звучи като елементарна справка – една държава, едно число, един извод. Реалността е много по-неприятна за всеки инвеститор, защото при петрола не е важно само колко има в земята, а какво точно е това, колко струва да се извади, колко бързо може да се изнесе и кой реално контролира кранчето. Венецуела е идеалният пример как едно впечатляващо число може да е едновременно вярно на хартия и подвеждащо в практиката.

Официалното „голямо число“ е около 300 млрд. барела запаси – число, което би поставило Венецуела пред всички в света и би я направило по-голяма дори от Саудитска Арабия (около 265 млрд.). Проблемът започва още от това, че това число е самодекларирано и не е независимо одитирано по начин, който да дава на пазара спокойствието, че оценката е еднакво строга и сравнима с тази при други големи производители. А още по-важното: дори когато говорим за „доказани запаси“, това не означава „петрол, който утре ще потече“. „Доказани“ означава „оценен като извлекаем при определени технически и икономически допускания“. Ако допусканията се променят – цена, технологии, разходи за капитал, санкции, достъп до разредител, работеща инфраструктура – „доказаното“ започва да се държи като пясък.

Ключовата причина запасите на Венецуела да „избухнат“ на хартия в края на 2000-те и началото на 2010-те не е голямо ново откритие. Причината е прекласификацията на тежкия петрол от пояса на Ориноко като „доказан“. Исторически дълго време Венецуела се въртеше около 100 млрд. барела. После оценките скачат рязко – около 200 млрд. в 2011 г., а след това около 300 млрд. в 2013 г. Това движение само по себе си е червен флаг за инвеститорите: когато запасите на една държава се утрояват за кратко време без съответен пробив в добива, обяснението почти винаги е в методологията, не в геологията.

И тук идва най-важната част: какъв е петролът на Ориноко. Това не е „лесният“ лек петрол, който излиза, тече и се продава с минимална обработка. Петролът в Ориноко е тежък, плътен и „лепкав“. В чист вид той не се движи добре по стандартни тръбопроводи и не е удобен за преработка. За да стане търгуем, трябва или да се смеси с по-лек нефтопродукт (разредител), или да се „подобри“ в специални големи съоръжения, които превръщат тежкия нефт в по-лек синтетичен. Това означава две неща. Първо, добивът не е само „сонда и помпа“, а цяла индустриална система. Второ, Венецуела може да има огромен ресурс, но да е „заключен“ от липса на разредител, липса на работещи мощности и разпадаща се логистика. Ако няма смесване или „подобряване“, тежкият нефт просто се запушва по веригата и износът става тесен участък.

Освен Ориноко има и т.нар. „стара Венецуела“ – традиционните находища около езерото Маракайбо на запад и източния басейн на Венецуела. Точно тези райони са държали страната над 3.5 млн. барела дневно в края на 90-те години. Но те са и местата, които през последните две десетилетия губят най-много добив заради изчерпване на находища, хронично лоша поддръжка, проблеми с водонагнетяване и общо „изсмукване“ на системата. Тези полета още произвеждат, но вече не могат да бъдат двигател на дълготраен растеж. Парадоксът е, че ако Венецуела все пак успее да вдигне добива в сравнително близък хоризонт, това по-вероятно ще стане именно в тези „стари“ полета – защото там често можеш да получиш допълнителни барели с ремонти, възстановяване на сондажи и по-добро управление, докато Ориноко изисква скъпи мегапроекти и години строителство.

Оттук стигаме до големия инвеститорски спор: „Венецуела ще залее ли пазара и ще свали ли цените?“. На теория, държава с „най-големите запаси в света“ изглежда като бъдеща машина за предлагане. На практика, Венецуела в момента е пример за това, че запасите не са равно на капацитет. За да стигне страната до добив от 3 млн. барела дневно към 2040 г., оценката за нужните инвестиции е около 183 млрд. долара. Това е колосално число, което подсказва, че дори при благоприятна политическа рамка няма „бърз път“. Реанимацията на индустрията означава пари, хора, технологии, доставки, резервни части, сигурност, договори, правна стабилност и време.

Още един „студен душ“ е инфраструктурата за износ. Сърцето на системата е индустриалният комплекс Хосе – мястото, което е било замислено като център за обработка и износ на продукцията от Ориноко. Там има големи „подобряващи“ мощности – четири основни линии, които на хартия дават общ капацитет около 600–650 хил. барела дневно. Но на практика използваемостта е далеч по-ниска заради години отложена поддръжка, корозия, прекъсвания на ток и повреди, при които съоръженията циклят „включи–изключи“. Когато такава индустрия започне да „канибализира“ части от спрени мощности, за да държи други работещи, тя не е в режим растеж, а в режим оцеляване. Това обяснява защо често се разчита не на възстановяване на пълното „подобряване“, а на смесване с разредител – тоест, временна тактика, която има собствени ограничения.

И тук идва истината, която интересува пазарите: Венецуела може да има огромни количества нефт като ресурс, но „колко петрол има“ в смисъл на конкурентно извлекаем и износим петрол е отделен въпрос. Ако утре се отвори политически прозорец и се появи апетит за инвестиции, първите печеливши ходове няма да са „ударно удвояване на добива за 12 месеца“, а постепенни, сервизни и инфраструктурни ремонти: тръби, помпени станции, електрозахранване, възстановяване на полета, възстановяване на логистика. Това е причината около новините за Венецуела да реагират силно не само производители като CVX и COP, а и компании от услугите и инфраструктурата – защото рестартът е „сервизно-интензивен“.

За Chevron истината „колко има“ е особено важна, защото компанията е сред малкото големи американски играчи с реален отпечатък на място и с работещи съвместни проекти. Различни оценки поставят свързаното с Chevron производство в порядъка на около една четвърт от текущия добив на Венецуела – тоест, тя е позиционирана не в абстрактния бъдещ сценарий, а в настоящата реалност. Но дори и това не отменя ключовия риск: какъв е достъпът до разредител, какви са правилата за износ, кой контролира PDVSA-структурите и как се гарантира, че договорите ще се уважават при следваща политическа турбуленция.

За инвеститора най-полезният начин да мисли е така: Венецуела има „голям петрол“ на хартия, „труден петрол“ в земята и „скъп петрол“ като проект. Затова и ефектът върху световния пазар обикновено се надценява в краткосрочен план и се подценява в дългосрочен – защото ако някога се появи комбинация от стабилност, капитал и работещи мощности, Венецуела може да се превърне в дълга, бавна, но значима история за предлагането. Само че „ако“ е голямо, а времето е дълго.

В крайна сметка, на въпроса „Колко петрол има Венецуела?“ най-честният отговор е двоен: около 300 млрд. барела като официално заявени „доказани“ запаси, но значително по-малко като „лесно, бързо и печелившо“ извлекаем петрол при сегашните ограничения. И докато тези ограничения не започнат да падат едно по едно – инфраструктура, разредител, капацитет за обработка, правна рамка и инвестиции – Венецуела ще остане повече „геоложка легенда“ и по-малко „машина за барели“ в реалната пазарна динамика през 2026 г. и близките години.

*Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.