Снимка: iStock

Има един риск, който пазарите по навик подценяват точно когато се чувстват най-уверени, и 2026 г. изглежда като класическа сцена за повторение на този сценарий: инфлацията, но този път не като „външен шок“, а като вторичен ефект от самата инвестиционна еуфория около изкуствения интелект. Парадоксът е, че когато инвеститорите гледат на изкуствения интелект като на дефлационна сила чрез продуктивност и автоматизация, те често пропускат първия, по-земен етап на цикъла: огромният физически разход за инфраструктура, енергия, чипове, памет, охлаждане и мрежи, който се плаща днес, а не „някога“. Ако 2025 г. беше година, в която високите оценки се оправдаваха с устойчив растеж и очаквания за по-лесни пари, началото на 2026 г. носи по-сложна логика: лесните пари могат да останат лесни само ако инфлацията остане укротена, а точно тук изкуственият интелект може да се окаже неочакван ускорител на ценовия натиск.

Контекстът е важен, защото пазарът влиза в 2026 г. от позиция на сила и самоувереност. Американските индекси вече излязоха от 2025 г. с двуцифрени ръстове и с рекордни върхове, а една изключително концентрирана група от седем технологични гиганта е дала около половината от печалбите на целия пазар. Това е структура, която по дефиниция прави системата чувствителна към „режимни“ промени: ако нещо размести цената на капитала или разказа за растежа, ударът не е равномерно разпределен, а се концентрира там, където са концентрирани и очакванията. Дори облигациите са в комфортната част на историята: очакванията за допълнителни понижения на лихвите са подкрепили пазара на държавен дълг и са дали на инвеститорите в американски държавни облигации най-добрата годишна доходност от пет години насам, защото инфлацията е отстъпила, макар и да остава над средната цел на Федералния резерв от 2%. Така се оформя психологическият капан: когато и акциите, и облигациите са „в режим на доверие“, пазарът става по-малко внимателен към риска, който може да прекъсне този режим, а инфлацията е точно такъв риск, защото тя е онзи фактор, който може да накара централните банки да спрат цикъла на понижения или дори да преминат към обратна посока.

Тук идва механиката на „инфлацията, задвижвана от изкуствен интелект“, която изглежда контраинтуитивна само на пръв поглед. Хипермащабните компании – точно тези, които се считат за „непоклатими“ – са в многотрильонна надпревара да строят центрове за данни. Това не е абстрактен софтуерен проект, а индустриално строителство с реални материали, реални мощности и реални тесни места. Когато едновременно се строят огромни обекти, които „поглъщат“ електроенергия и най-напреднали чипове, цената на два ключови входа има естествена склонност да расте: цената на чиповете и цената на енергията. Именно затова се появява тезата, че разходите „се качват, а не падат“, защото инфлацията в чиповете и в електрозахранването работи като двоен двигател. Това е различен тип инфлация – не задължително инфлация на потребителските кошници в класическия смисъл от началото на 2020-те, а инфлация в капиталоемката инфраструктура, която после се пренася в цената на услугите, в цената на облака, в цената на изчислителния ресурс и накрая в маржовете на компаниите, които го потребяват.

Това е и точката, в която пазарът започва да се самоподкопава. Ако голяма част от еуфорията около изкуствения интелект е базирана на тезата „ще имаме растеж плюс по-лесни пари“, тогава най-лесният начин тази еуфория да бъде „спукана“ не е с технологична катастрофа, а с по-строга парична среда. Един от най-цинично точните коментари в този контекст е, че „трябва ти карфица, която да спука балона, и тя вероятно ще дойде чрез по-строги пари“. Точно това прави инфлацията толкова системно опасна: тя не просто повишава разходите, тя променя режима на дисконтиране, а технологичните акции са най-чувствителните към дисконтовия процент, защото голяма част от стойността им е „в бъдещето“. Когато расте рискът от по-високи лихви, цената, която инвеститорите са готови да платят за единица печалба, се свива. И тук не е нужно драматично събитие; достатъчно е инфлацията да „не се върне“ към целта.

Още по-тревожен елемент е идеята, че инфлацията може да остане над 2% за по-дълго, отколкото пазарът е склонен да приеме. В този разказ има твърдение, че потребителската инфлация в САЩ може да остане над целта на Федералния резерв чак до края на 2027 г., като една от причините е именно тежката корпоративна инвестиция в изкуствен интелект. Това вече не е кратък „инфлационен джоб“, който се изпарява за тримесечие или две, а потенциална среда, в която централните банки са принудени да изберат между растеж и ценова стабилност. Паралелно, други фактори – по-добър трудов пазар, държавни стимули в САЩ, Европа и Япония, и вече реализирани понижения на лихвите – могат да държат инфлацията над целта „независимо от цената на чиповете“. Този момент е ключов: ако инфлацията има повече от един двигател, тогава „облекчение“ в един компонент може да не е достатъчно, за да върне целия индекс под контрол.

Пазарът вече дава ранни признаци как изглежда този риск в реално време. Видяхме как акции на компания като Oracle могат да паднат рязко, когато се окаже, че разходите по инфраструктурата „са се изстреляли“ и инвеститорите внезапно започнат да питат не „колко голяма е възможността“, а „кой ще плати сметката“. Видяхме и как в чиповия свят маржовете могат да бъдат поставени под натиск, което бързо охлажда ентусиазма, защото в този цикъл пазарът цени „перфектното изпълнение“ – висок растеж плюс стабилни маржове. Когато един от тези два крака се разклати, оценката реагира по-рязко, отколкото в нормален цикъл. Отделно, производители на крайни устройства вече говорят за натиск върху цени и печалби във втората част на 2026 г. поради поскъпване на паметта, което е класически пример как инвестиционният бум в центрове за данни може да удари дори компании, които не са „АИ звезди“, а просто купуват компоненти от същата екосистема.

Има и още един слой, който прави този риск „подценен“: политическата и фискалната среда. Когато към частния инвестиционен бум се добавят вълни от държавни стимули в големи икономики, получаваш едновременно стимулиране на търсенето и стимулиране на капиталообразуването. Това е комбинация, която може да изглежда като „растежен подарък“, но създава и конкурентен натиск върху ресурси: труд, енергия, материали, производствен капацитет. Исторически, именно такива смеси често водят до инфлационни изненади, защото не става дума за един-единствен шок, а за системно натоварване на икономиката. В този смисъл рискът не е, че изкуственият интелект „не работи“, а че работи твърде енергично и твърде капиталоемко, и за известно време прави света по-скъп, преди да го направи по-ефективен.

Асиметрията за 2026 г. е неприятна и затова е подценена. Ако инфлацията остане тиха и централните банки продължат да облекчават, пазарът може да остане в еуфорията си още известно време, защото разказът се самоподхранва. Но ако инфлацията се „върне“ – било чрез енергия, чрез чипове, чрез заплати или чрез фискален импулс – цената на капитала се променя, а с нея се променя и самият критерий, по който се оценяват най-обичаните акции. Точно затова този риск изглежда най-подценяван: той не идва като внезапна катастрофа, а като постепенна промяна на режима, която първо се усеща в доходността по облигациите, после в маржовете, после в оценките, и чак накрая в индексите.

Историята тук не е в това дали изкуственият интелект ще донесе продуктивност, а в това, че пазарът може да се окаже в фаза, в която плаща за продуктивност с инфлация, и точно тази сметка е най-неудобната за активи, които са оценени като „безгрешни“ в среда на по-лесни пари.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.