Снимка: iStock

Декларацията на Доналд Тръмп, че Съединените щати планират да "управляват" Венецуела, докато бившият ѝ лидер Николас Мадуро лети към килия в Ню Йорк, бележи една от най-странните и безпрецедентни глави в съвременната геополитика. Това не е просто смяна на властта, а опит за въвеждане на нов модел на интервенция — хирургическо отстраняване на върха на пирамидата, докато основата ѝ се запазва функционална, но поставена под директен външен мениджмънт. Ситуацията в Каракас днес не е нито демократичен преход, нито класическа окупация, а по-скоро принудително придобиване на активи, където държавният суверенитет е заменен от корпоративна структура на управление с американски петролен надзор.

Стратегията, която се очертава от оскъдните детайли на Белия дом, е рискован залог върху прагматизма на страха. Оставяйки вицепрезидента Делси Родригес начело — фигура, дълбоко свързана с режима на Мадуро — Вашингтон демонстрира, че идеологическата чистота е отстъпила място на трансакционната ефективност. Логиката тук е брутална, но ясна: по-лесно е да се контролира един уплашен лоялист чрез "моркова и тоягата", отколкото да се изгражда нова държавност от нулата. Този подход обаче създава крехък вакуум на легитимност, в който заповедите идват от Вашингтон, но изпълнението зависи от апарат, който до вчера е наричал американците "империалисти".

Икономическият двигател на този ход е недвусмислен и той не е демокрацията, а петролът. Когато Тръмп говори за "присъствие, свързано с петрола" и навлизане на американски компании за възстановяване на инфраструктурата, той на практика предлага модел на енергиен протекторат. За пазарите това е нож с две остриета. От една страна, потенциалното връщане на венецуелския петрол на пазара може да охлади цените с до 4% в дългосрочен план, облекчавайки инфлационния натиск в САЩ. От друга страна, инвеститорите знаят, че капиталовите вложения в среда, където правилата се диктуват от заплаха за "втора вълна атаки", носят екстремен риск. Chevron и другите гиганти може да са поканени на масата, но те ще вечерят върху вулкан от социално напрежение и политическа несигурност.

Настроенията на инвеститорите и анализаторите в момента се колебаят между циничния оптимизъм за "поправяне" на един счупен пазар и ужаса от потенциалното "афганистанизиране" на региона. Липсата на ясен план за управление на 30-милионна нация, измъчвана от хиперинфлация и миграция, създава усещане за импровизация. Докато Тръмп излъчва увереност, че може да управлява кризата дистанционно — чрез телефонни разговори и заплахи към Родригес — реалността на терен в Каракас е опашки за храна и страх от граждански конфликт. Пазарната психология тук разчита знаците на волатилност: липсата на "ботуши на терен" е позитивна за бюджета на САЩ, но негативна за сигурността на активите.

Паралелите с миналото са неизбежни, но този път те са пречупени през призмата на "Тръмпономиката". Ако Джордж Буш-младши затъна в "вечните войни" в Ирак и Афганистан чрез масирано военно присъствие и опити за налагане на демокрация, Тръмп се опитва да постигне резултатите на войната без цената на окупацията. Това е доктрина на "максимален натиск с минимален ангажимент" — своеобразен геополитически ливъридж, при който САЩ използват военното си превъзходство само като начален тласък, разчитайки икономическите интереси да свършат останалото. Рискът обаче е, че подобно на сложните финансови деривати, и тази политическа конструкция може да рухне при най-малкото сътресение в основата.

В същината си, събитията разкрива една нова реалност: международните отношения навлизат в фаза на открит, силов меркантилизъм. Назначаването на Марко Рубио — яростен критик на режима — за водеща фигура, съчетано с игнорирането на опозиционния лидер Мария Корина Мачадо, показва, че Вашингтон не търси идеалния партньор, а най-удобния инструмент за контрол. Това е сигнал към целия свят, че моралните аргументи са само декорация на суровите интереси. За глобалния юг и за опонентите на САЩ, това е потвърждение, че суверенитетът е функция на военната отбрана, а не на международното право.

Финално, пазарът и светът наблюдават един експеримент на живо. Успехът на този "хибриден преврат" зависи изцяло от това дали икономическата гравитация на американския капитал е достатъчно силна, за да държи в орбита една разбита държава, без нуждата от военна окупация. Инвеститорите ще трябва да преценяват не фундаментите на венецуелската икономика, а надеждността на една сделка, сключена под дулото на пистолет. Пазарът няма нужда от перфектни данни — той търси ясна история. А историята днес е, че Венецуела е превърната в корпоративен актив под стрес, чието управление се извършва дистанционно, а успехът му е всичко друго, но не и гарантиран.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.