Снимка: iStock

Китай навлиза в края на 2025 година в икономически режим, който на повърхността изглежда устойчив, но под повърхността е дълбоко фрагментиран, като именно тази разлика между статистиката и усещането се превръща в най-важния макроразказ. По официални данни икономиката се движи около целевия растеж от приблизително 5%, износът достига рекордни нива от над 3.4 трилиона долара за първите единадесет месеца на годината, а секторите на изкуствения интелект, електромобилите и напредналото производство продължават да получават мащабна държавна подкрепа. Но икономиката не е сбор от сектори, а система от доходи, очаквания и доверие, и именно там картината се пропуква.

Истинският натиск в Китай остава концентриран в недвижимите имоти, които в продължение на две десетилетия бяха не просто сектор, а основен носител на богатство, социална сигурност и психологическа стабилност за домакинствата. От пика през 2021 година насам цените на жилищата са спаднали с над 20%, а в някои региони и значително повече, което унищожи така наречения „ефект на богатството“, без който потреблението трудно може да се възстанови. Новите продажби на жилища по стойност са надолу с повече от 11% на годишна база, а инвестициите в имоти се свиват с почти 16%, превръщайки сектора от двигател в спирачка на растежа. В страна, където по-голямата част от спестяванията на домакинствата са концентрирани именно в недвижими имоти, този спад има много по-дълбок ефект от чисто счетоводния.

Макроикономическият парадокс на Китай през 2025 е, че износът компенсира вътрешната слабост, но не може да я излекува. Рекордният търговски излишък, надхвърлящ 1 трилион долара, е едновременно доказателство за индустриална мощ и източник на бъдещо напрежение. Износът към Югоизточна Азия и Европа расте, но това става на фона на падащи експортни цени, които по данни на международни банки са надолу с повече от 20% от 2022 година насам. Това означава, че Китай продава повече, но на по-ниска маржова основа, което ограничава реалните доходи в икономиката. Излишъкът създава работни места и поддържа растежа, но не връща увереността на потребителя, защото не се трансформира в стабилен вътрешен доход.

Тук се появява вторият структурен проблем: разминаването между официалния растеж и усещането на домакинствата. Реалният растеж на разполагаемите доходи остава под предпандемичните нива, а доходите от собственост практически са изчезнали. Малките бизнеси, които са гръбнакът на заетостта в градовете, усещат натиска директно. Намаляващо потребление, свиване на маржовете, повишена конкуренция и липса на увереност водят до среда, в която оцеляването замества растежа като основна цел. Това е класически дефлационен психологически режим: хората имат работа, но се държат така, сякаш могат да я загубят; имат доход, но го третират като временен.

Китайското ръководство ясно артикулира визията за „висококачествен растеж“, базиран на технологии, иновации и вътрешно потребление. Но преходът от инвестиционен и имотен модел към потребителски модел изисква не просто субсидии и индустриална политика, а преразпределение на доходи в полза на домакинствата. Именно тук се намира политическият предел. Икономисти, които от години настояват за по-дълбока реформа, посочват, че без по-висок дял на труда в националния доход потреблението няма как да стане устойчив двигател. Това обаче означава по-ниска рентабилност за корпорации и местни власти, което прави подобна промяна политически чувствителна.

Допълнителен натиск идва от хроничното свръхпредлагане в ключови индустрии – автомобили, стомана, потребителски стоки – което води до ценови войни и подкопава печалбите. Опитите на държавата да ограничи тези войни засега имат ограничен ефект, защото проблемът не е регулаторен, а структурен: твърде много капацитет, твърде малко крайно търсене. В такава среда компаниите се борят не за растеж, а за оцеляване, което още повече натиска заплатите и инвестициите.

Погледът към 2026 година подсказва забавяне, а не срив. Повечето прогнози се движат в диапазона между 3% и 4% растеж, като по-песимистичните оценки слизат и по-ниско. Това не е криза в класическия смисъл, а продължителен период на ниска динамика, в който икономиката функционира под потенциала си. Рискът за Китай не е внезапен колапс, а „японски сценарий“ с дълга стагнация, дефлационни очаквания и постепенно ерозиране на доверието.

Финалната картина е тиха, но тежка. Китайската икономика изглежда по-устойчива, отколкото се усеща, защото институционалната рамка и експортната машина все още работят. Но усещането на домакинствата е по-слабо, отколкото показват числата, защото богатството се е свило, сигурността е намаляла, а бъдещето изглежда по-непредвидимо. Историята тук не е дали Китай ще постигне определен процент растеж, а дали ще успее да възстанови психологическия договор между икономиката и хората. Без това, дори стабилният растеж ще продължи да се усеща като застой, а устойчивостта ще бъде статистическа, но не и социална.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.