Снимка: iStock

Решението на лидерите на Европейския съюз да мобилизират 90 милиарда евро за Украйна чрез емитиране на общ дълг, вместо чрез директна конфискация на замразените руски активи, е много повече от фискална маневра — то е признание за новата геополитическа самота на Европа. В ранните часове на петъчния ден в Брюксел беше начертана нова линия на защита, която показва, че Старият континент вече осъзнава необходимостта да поеме тежестта на собствената си сигурност, когато трансатлантическият чадър започва да се свива. Този ход не е просто реакция на спешните нужди на Киев, чиито каси биха пресъхнали до април; това е структурен сигнал към пазарите, че „общият дълг“ вече не е табу, а инструмент за управление на екзистенциални кризи.

Механиката на сделката разкрива сложния баланс между моралния императив и финансовия прагматизъм. Вместо да рискуват правен хаос и дестабилизация на Euroclear чрез изземване на активите — сценарий, от който Белгия и премиерът Bart De Wever основателно се опасяваха — лидерите избраха по-чистия, макар и по-скъп път на капиталовите пазари. Германският канцлер Friedrich Merz, който доскоро разглеждаше руските активи като основна опция, направи ключов завой към прагматизма, наричайки новото решение „добро и работещо“. Този компромис позволява на руските средства да останат замразени като своеобразен залог за бъдещи репарации, докато реалната ликвидност идва от доверието на инвеститорите в колективния баланс на ЕС. Това е елегантен, но рисков ход: Европа залага своята кредитоспособност, за да купи време за Украйна.

В макроикономически план, завръщането към инструментариума на общите облигации ни поставя в цикъл, напомнящ ерата на пандемичните спасителни планове, но с военен привкус. Глобалната ликвидност ще трябва да абсорбира този нов транш европейски дълг, което неизбежно повдига въпроси за дългосрочната фискална архитектура на съюза. Когато САЩ се оттеглят от ролята на главен финансист, както показват данните на Kiel Institute, Европа е принудена да превърне икономическата си мощ в геополитически лост. Полският премиер Donald Tusk го формулира с брутална яснота: изборът е между „пари днес или кръв утре“. Този контекст променя възприятието за инфлацията и дефицитите — те вече не са просто икономически показатели, а цената на отбраната.

Психологията на пазара в този момент е смесица от облекчение и тревожност. Облекчението идва от факта, че бе избегнат прецедентът за нарушаване на правата на собственост чрез конфискация, което би могло да накара други суверенни фондове да изтеглят капиталите си от Европа. Тревожността обаче се крие в осъзнаването, че войната се превръща в дългосрочен пасивен елемент в европейския бюджет. Инвеститорите, които обикновено търсят стабилност, сега трябва да калкулират риска от продължителен конфликт, в който ЕС е основният платец. Условието, че Украйна ще върне заема само ако получи репарации от Москва, на практика превръща този дълг в безсрочен ангажимент на европейските данъкоплатци, маскиран като финансов инструмент.

Историческата аналогия тук може да се потърси в механизмите „Lend-Lease“ от Втората световна война или в консолидацията на дълговете след големи конфликти, където финансовата иновация е единственият начин да се поддържа военното усилие без незабавен икономически колапс. Разликата е, че днес Европа се опитва да финансира война на своите граници, докато поддържа илюзията за мирновременна икономика. Подобно на създаването на фонда за възстановяване след COVID-19, това решение затвърждава тенденцията временните мерки да се превръщат в постоянни стълбове на европейската интеграция.

Основната теза е, че Европа купува не просто оръжия за Киев, а място на масата за преговори. Чрез гарантирането на този заем с бюджета на ЕС и запазването на руските активи като „заложник“, Брюксел се опитва да създаде лост за влияние както върху Москва, така и върху бъдещата архитектура на сигурността. Това е хазартен ход, при който успехът зависи не само от фронтовата линия, но и от устойчивостта на единството в самия съюз, където държави като Унгария и Словакия вече получиха своите изключения.

В крайна сметка, пазарът ще трябва да прецени дали този нов дълг е инвестиция в стабилност или началото на фискално разтегляне. Цикълът на „безплатните пари“ отдавна приключи, а сега навлизаме в цикъла на „цената на сигурността“. Пазарът няма нужда от перфектни данни — той търси ясна история. А историята днес е, че Европа е готова да плати висока цена, за да не позволи бъдещето ѝ да бъде написано от други, дори ако това означава да натовари бъдещите поколения с дълга на настоящето.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.