Снимка: iStock

Решението на Европейската централна банка да задържи депозираната лихва на ниво от 2% за четвърто поредно заседание не е просто рутинна пауза, а симптом на много по-дълбока стратегическа преориентация във Франкфурт, която бележи края на предвидимостта в паричната политика. Това затишие не бива да се бърка със спокойствие; то е отражение на сложната главоблъсканица, пред която са изправени централните банкери, опитвайки се да балансират между крехкия икономически растеж и все още тлеещите инфлационни рискове. Когато институцията спира да дава ясни насоки за бъдещето, това обикновено е сигнал, че старите карти вече не отговарят на терена, а геополитическата мъгла е станала твърде гъста, за да се вижда отвъд следващия тримесечен хоризонт.

На повърхността нещата изглеждат стабилни, но под нея тече интензивен дебат, който стана видим чрез разнопосочните коментари на ключови фигури. Докато Изабел Шнабел наскоро раздвижи пазарите с коментар пред Bloomberg, че инвеститорите трябва да са готови дори за потенциално повишение, нейният колега Оли Рен контрира тази теза в интервю за Kauppalehti. Рен подчерта, че подобен сценарий "не е задължителен", посочвайки геополитическото напрежение и търговските войни като фактори, които изискват гъвкавост, а не твърди ангажименти. Тази липса на консенсус е ключова: ЕЦБ вече не говори в един глас, защото икономическата реалност не предлага еднозначни отговори. Официалните прогнози сочат инфлация около 2% за следващите три години, което би трябвало да е успокояващо, но зад тази средна стойност се крият променливи като държавните разходи, потенциалният мир в Украйна и валутните колебания, които могат бързо да преобърнат баланса.

В макроикономически план Европа се намира в деликатна фаза на стабилизация, която обаче остава заложник на външни шокове. Споразумението със САЩ относно митата донесе известна глътка въздух, но не премахна структурната несигурност. Светът навлиза в цикъл, където фискалната политика на правителствата започва да тежи повече от монетарната политика на централните банки. Това създава среда, в която ликвидността може да бъде едновременно достатъчна и недостатъчна в зависимост от сектора, а „неутралният лихвен процент“ се превръща в подвижна мишена. Франсоа Вилроа дьо Гало от Франция обобщи ситуацията с фразата, че рискове за инфлацията съществуват „в двете посоки“, което на практика означава, че банката се отказва от ролята си на оракул и преминава в режим на реакция спрямо данните.

Психологическият ефект върху пазара е преход от комфорт към напрегнато очакване. Инвеститорите, свикнали с „forward guidance“ (насоките за бъдещето) като предпазна мрежа, сега са оставени сами да интерпретират сигналите. Коментарите на Мадис Мюлер от Естония, че е твърде рано да се спекулира за шест месеца напред, и на Мартинс Казакс от Латвия, че решенията ще се вземат „заседание по заседание“, премахват илюзията за линеен път на лихвите. Пазарът вече не може да разчита на автоматични понижения; той трябва да започне да оценява риска от стагнация или повторно ускоряване на инфлацията. Това създава усещане за умора и предпазливост, където всяка нова икономическа статистика ще бъде гледана под лупа, а волатилността вероятно ще нарасне, тъй като участниците ще трябва да прекалибрират очакванията си без ясен водач.

Ситуацията напомня на междинните цикли от миналото, когато централните банки трябваше да превключат от режим на криза към режим на поддръжка, подобно на периода след 2012 година или късните фази на 90-те. В такива моменти грешката в политиката – било то преждевременно затягане или закъсняло разхлабване – струва най-скъпо. Историята ни учи, че когато централните банкери започнат публично да изразяват несигурност, това често е прелюдия към продължителен период на задържане на нивата (treading water), докато икономиката сама не покаже по-ясна посока. Аналогията с предишни технологични и индустриални трансформации подсказва, че Европа се опитва да намери новото си икономическо равновесие в свят, който вече не се движи по правилата на глобализацията от последните две десетилетия.

Основната теза тук е, че цикълът на намаляване на лихвите вероятно е приключил, не официално, а фактически, поради устойчивостта на икономиката и скритите инфлационни натиски. Дискусиите във Франкфурт, макар и облечени в дипломатичен език, подсказват, че летвата за следващо понижение е вдигната високо, а летвата за повишение вече не е недостижима. Истинската новина не е, че лихвата остана 2%, а че ЕЦБ признава своята неспособност да предвиди бъдещето в среда на геополитически хаос и структурни промени. Това е момент на отрезвяване, в който монетарната политика спира да бъде двигател и се превръща в котва.

В крайна сметка, пазарът ще трябва да се научи да живее с тази двупосочна несигурност. Инвеститорите ще трябва да преценяват активите си не през призмата на „евтините пари“, които идват на помощ, а през призмата на фундаменталната им стойност в среда на по-високи за по-дълго лихви. Цикълът навлиза в етап на зрялост, където лесните печалби от монетарна експанзия са изчерпани, и започва по-трудната фаза на реална икономическа адаптация. Пазарът няма нужда от перфектни данни — той търси ясна история. А историята днес е, че централната банка слиза от пилотската кабина и оставя икономиката сама да намери своя път, надявайки се, че 2% е наистина магическото число на равновесието.

Материалът е с аналитичен и образователен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.