Снимка: iStock

В продължение на две десетилетия, докато западният свят беше зает с войни в Близкия изток и финансови кризи у дома, Китай тихо рисуваше нова карта на света – не с мастило, а с контейнерни терминали и дълбоководни кейове. Тази стратегия, която днес се разкрива в пълния си мащаб, представлява мрежа от търговски пристанища, обхващаща всеки континент с изключение на Антарктида. Това не е просто логистична експанзия; това е централният стълб на доктрината на президента Си Дзинпин „Един пояс, един път“, която има за цел да бетонира търговската доминация на Поднебесната империя. Докато САЩ се оттеглят от международните инвестиции, фокусирани върху вътрешната си нестабилност и политиката на Доналд Тръмп, Пекин ускорява темпото, инвестирайки над 60 милиарда долара в 129 задгранични пристанищни проекта. Мащабът на тези усилия засенчва всичко, правено от която и да е друга държава в модерната история, и създава нова реалност, в която контролът върху потока на стоки може лесно да се трансформира в контрол върху геополитиката.

След Втората световна война САЩ изградиха съзвездие от военни бази, за да гарантират глобалния ред чрез присъствие на сила. Китай възприе коренно различен подход – вместо да строи фортове, той купи хазяите. Пекин заложи на търговската инфраструктура – корабоплаване, магистрали и железопътни линии – създавайки мрежа, която на пръв поглед е чисто икономическа, но притежава скрит двойствен потенциал. Експертите по сигурност идентифицират поне 14 пристанища с мажоритарна китайска собственост, които имат потенциални военни приложения. Това е „мека сила“ с твърда сърцевина. Стратегията е гениална в своята простота: когато контролираш пристанището, ти не се нуждаеш от самолетоносач, за да упражняваш влияние; ти просто държиш ключа към икономиката на приемащата държава.

За администрацията на Доналд Тръмп, по-непосредствената загриженост не е инвазия, а икономическо задушаване. Панамският канал, който президентът Джими Картър върна на Панама преди десетилетия, днес е критична уязвимост. Две пристанища от двете страни на канала са собственост на базирания в Хонконг конгломерат CK Hutchison. Това не е просто корпоративна собственост; това е стратегически риск за САЩ, тъй като 40% от контейнерния трафик на страната преминава през този воден път. Съветниците на Тръмп открито изразяват опасения, че в случай на конфликт или търговска ескалация, Пекин може да използва тези активи, за да възпрепятства трафика. Това е сценарий, при който логистиката се превръща в оръжие за масово икономическо поразяване.

В началото китайските пари бяха посрещани с отворени обятия от нации, гладни за развитие и инвестиции, които Западът не предлагаше. Но днес виждаме началото на „отрезвяването“. Австралия, например, вече планира да си върне контрола върху пристанището в Дарвин от китайския наемател, осъзнавайки стратегическата грешка да предаде северната си врата на чужда сила. Европейският съюз също обмисля затягане на контрола върху чуждестранната собственост на „критична транспортна инфраструктура“. Това е признание, че либералният икономически модел, който разглеждаше всяка инвестиция като добра инвестиция, е наивен в лицето на държавния капитализъм на Китай. Светът започва да разбира, че няма безплатен обяд, а цената на китайските инвестиции често е частица от националния суверенитет.

Свидетели сме на края на ерата на „свободните морета“ и началото на ерата на „контролираните възли“. Китайската стратегия не е импулсивна; тя е игра на Го, където целта не е да унищожиш противника в директен сблъсък, а да го обградиш и обездвижиш. Докато САЩ се фокусират върху вътрешните си политически боричкания, Китай запълва вакуума. Всяко пристанище е пионка, която може да бъде активирана. За Вашингтон и неговите съюзници, предизвикателството е двойно: те трябва да се конкурират с китайските пари, предлагайки алтернатива на развиващите се страни, и същевременно да защитят собствените си стратегически артерии от запушване.

В крайна сметка, философският сблъсък е между две визии за света. Едната, водена от САЩ, разчита на военни съюзи и идеологическо влияние. Другата, водена от Китай, разчита на физически контрол върху веригите на доставка и търговска зависимост. Фактът, че Китай вече има предни постове на шест континента, показва, че вторият модел печели терен. За инвеститорите и политическите наблюдатели урокът е ясен: в 21-ви век сигурността не се гарантира само от броя на ракетите, а от това кой държи крана на пристанището, където акостират стоките ви. Китай разбра това преди 20 години; светът тепърва започва да усеща тежестта на това прозрение.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.