Снимка: iStock

В геополитическия покер има карти, които са толкова силни, че изиграването им всъщност те вади от играта, и Китай в момента държи точно такава ръка срещу Япония. Когато японският министър-председател Санае Такаичи прекрачи "червената линия" на Пекин, обвързвайки сигурността на Тайван директно с тази на Япония, светът очакваше икономическо възмездие от библейски мащаб. И Китай реагира, но по начин, който издава повече колебание, отколкото ярост. Спирането на вноса на морски дарове, "техническите проблеми" с концертите на японски артисти и предупрежденията към туристите са класически прийоми от наръчника на Комунистическата партия за наказване на непослушни съседи. Но големият въпрос, който виси във въздуха като тежък облак, е защо редките земни метали – жизнената кръв на високотехнологичната индустрия – все още текат свободно към японските заводи. Отговорът не се крие в добрата воля на Си Дзинпин, а в студената калкулация на риска, която показва, че светът на 2025 година е коренно различен от този през 2010 година.

За да разберем настоящото мълчание, трябва да се върнем към травмата отпреди 15 години. Тогава, след териториален сблъсък около островите Сенкаку, Пекин наложи де факто ембарго върху износа на редки метали за Япония. Този ход изпрати шокови вълни през бордовете на директорите в Токио и принуди корпоративните гиганти да търсят панически алтернативи. Но точно този акт на агресия послужи като ваксина. Япония научи урока си по трудния начин и прекара последното десетилетие в изграждане на стратегическа имунизация. Зависимостта от Китай бе намалена, макар и не напълно премахната, а стратегическите резерви бяха запълнени до пръсване. Днес, ако Пекин спре кранчето, Япония разполага с буфер, който липсваше в миналото. Това превръща заплахата от "силно оръжие" в такова с намаляваща възвращаемост.

Фундаменталната логика на въздържанието обаче има и второ, много по-мощно измерение – факторът "Тръмп". Споразумението между Доналд Тръмп и Си Дзинпин в Южна Корея миналия месец, което уж уреди въпроса с експортните ограничения "за света", създаде крехък стъклен похлупак върху търговските отношения. Едно агресивно движение срещу Япония сега би счупило това стъкло и би изложило Пекин на гнева на американския президент, който вече обеща на Такаичи "каквото поиска". Си Дзинпин знае, че не може да си позволи търговска война на два фронта едновременно. Нещо повече, Китай се опитва да се ребрандира като "надежден производствен център" за Глобалния юг и Европа, контрастирайки с протекционизма на САЩ. Използването на веригите за доставки като оръжие би разрушило този наратив мигновено. Както отбелязва бившият американски преговарящ Уенди Кътлър, подобен ход би бил потвърждение за всички колебаещи се партньори, че трябва спешно да бягат от китайската прегръдка.

Въпреки това, икономическата болка за Япония е реална и тепърва ще се усилва, но тя ще бъде нанесена с хирургически скалпел, а не с чук. Китайската стратегия е да атакува потребителските стоки – автомобили, дрехи, козметика – там, където репутационните щети за Пекин са ниски, но финансовият удар за японските компании е жесток. Примерът с южнокорейския конгломерат Лоте от 2017 година е зловещо напомняне: след като Сеул разположи американски противоракетни системи, китайските потребители, насърчавани от държавните медии, бойкотираха корейските стоки до пълно заличаване на пазарния им дял. Тойота, която строи завод за 2 милиарда долара в Шанхай, и веригата Юникло са идеалните заложници в тази игра. Китай може да задуши продажбите им без нито един официален декрет, просто чрез насочване на националистическия гняв на своите граждани.

Психологията на този конфликт разкрива дълбок парадокс в съвременната икономика на взаимозависимостта. Колкото повече използваш икономическата си мощ за принуда, толкова по-бързо ерозираш основите на тази мощ. Ако Китай спре редките метали, това ще бъде "моментът Спутник" за останалия свят – катализатор за масови инвестиции в мини в Австралия, Виетнам и САЩ. Компанията Лайнас вече добива тежки редки метали, затваряйки цикъла извън китайския контрол. Си Дзинпин разбира, че монополът е сила само докато е латентна заплаха; в момента, в който се превърне в кинетично действие, той създава своите конкуренти. Страхът, че "ако го направят на Япония, утре ще съм аз", е най-силният мотиватор за диверсификация сред средните сили в Азия и Европа.

В крайна сметка, ние сме свидетели на нова форма на студена война, в която въздържанието е най-висшата форма на стратегия. Пекин е бесен, но е и пресметлив. Китайското ръководство вероятно ще избере пътя на "административния тормоз" – забавяне на лицензи, бумащина, тихи бойкоти – вместо грандиозния жест на ембаргото. Това е игра на изтощение, не на унищожение. За инвеститорите това означава, че компаниите с експозиция към китайския потребителски пазар са в зоната на висок риск, докато технологичните вериги за доставки, парадоксално, може да останат относително стабилни. Но урокът е ясен: в света на 2025 година няма такова нещо като "чисто икономически" бизнес. Всеки изпълнителен директор, който гледа баланса си, трябва да гледа и новините от Тайванския пролив, защото границата между политиката и печалбата вече е изтрита. Си Дзинпин държи пръста си на спусъка, но знае, че оръжието има силен откат.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.