Снимка: iStock

Промяната в начина, по който се управляват трилиони долари, обикновено не става с фанфари. Но днес една тиха революция в пенсионните и суверенни фондове пренаписва самата архитектура на управлението на капитала. Новата философия се нарича Total Portfolio Approach (TPA) – и обещава да разруши стените между класовете активи, които десетилетия определяха баланса на институционалните портфейли. Ако традиционният модел Strategic Asset Allocation (SAA) мисли в отделни кошници – акции, облигации, алтернативи – новият подход ги изправя една срещу друга в търсене на най-доброто решение за целия портфейл. Не просто диверсификация, а конкуренция между възможности.

До края на месеца дори гигантът CalPERS – пенсионният фонд на служителите в Калифорния с активи за над 587 млрд. долара – може да гласува преминаване към този модел. Ако го направи, ще се присъедини към държавни фондове като сингапурския GIC, канадския CPP Investments и австралийския Future Fund. Поддръжниците на TPA твърдят, че светът вече е прекалено променлив за „статични“ модели, създадени за икономики в равновесие. Пазарът на 2020-те не е такъв – инфлационни шокове, геополитически трусове и технологични цикли изтриват предишните очаквания за риск и възвръщаемост.

Главният инвестиционен директор на Healthcare of Ontario Pension Plan, Майкъл Уисел, го обобщава ясно: „Вашата SAA е построена с идеята, че пазарите са в равновесие. Но те никога не са били.“ В тази логика, моделът, който се базира на нереалистично предположение, създава фалшиво чувство за сигурност. Затова все повече фондове поставят под съмнение дали 40/40/20 формулата – акции, облигации, алтернативи – все още отразява реалността.

В CalPERS промяната ще е не само в стратегията, но и в културата. Новият главен инвестиционен директор Стивън Гилмор излага аргументите: при класическата SAA всяка група оптимизира за своя клас активи, а не за целия портфейл. Резултатът е или прекомерна концентрация, или фалшива диверсификация. Новата система заменя единадесет отделни бенчмарка с една референтна рамка – 75% акции и 25% облигации, с активен рисков бюджет от 400 базисни точки. Екипите ще сравняват директно дали дадена инвестиция – например в центрове за данни – има по-добра възвръщаемост чрез публични акции или чрез частен дълг. В тази рамка „класовете активи“ стават просто етикети, а реалната мярка е ефективността на капитала.

Това е фундаментална промяна в начина, по който се вземат решения. Под TPA бордът трябва да делегира повече автономия на инвестиционния екип. Квантовите анализатори ще оценяват факторната експозиция на всички активи – публични и частни – под един и същ аналитичен покрив. В идеалния вариант пасивните бенчмаркове, които определяха успеха на всяка група, изчезват. Вместо това има единен критерий: общата възвръщаемост на фонда спрямо целевата му мисия.

Резултатите засега изглеждат обещаващи. Според доклад на Willis Towers Watson и Future Fund от 2024 г., TPA-фондовете са постигнали средно с 1.8 процентни пункта по-висока годишна доходност през последното десетилетие спрямо класическите SAA. Канадският CPP, например, се нарежда на четвърто място сред най-успешните суверенни инвеститори между 2015 и 2024 г. — предимно заради по-голямата си гъвкавост. Ако даден дял в частен капитал се покачи над целевото ниво, TPA моделът позволява да се намали експозицията чрез публични акции, вместо да се продава неликвиден актив на неизгодна цена.

Но както всяка революция, и тази има своите скептици. Експерти като Джейн Бок от WTW предупреждават, че мнозина ще се обявят за „TPA-фондове“, без реално да променят начина, по който мислят и работят. Тя нарича това „фалшива интеграция“ — случаите, в които организационните бариери остават, а единствено речникът се сменя. Други виждат риск за отчетността: ако всяка група вече не се мери по собствен бенчмарк, как ще се следи кой добавя стойност и кой не?

Поддръжниците обаче обръщат въпроса: в свят, в който взаимовръзките между активите растат, а ликвидността може да изчезне за часове, истинската отчетност не е дали си бил „в рамките“, а дали си защитил капитала и си адаптирал портфейла навреме. TPA се опитва да създаде именно тази динамична гъвкавост — не просто преразпределение на капитала, а начин на мислене, при който целият портфейл е жив организъм.

Някои фондове, като Нюйоркската пенсионна система с активи над 300 млрд. долара, вече изграждат квантови модели, които измерват експозиции към ликвидност, чувствителност към акции и макро рискове. Така портфейлът се стрес-тества срещу различни сценарии — от шокове в лихвите до системни сътресения. Резултатът не е пълно изоставяне на стария модел, а неговата еволюция. Както отбелязва бившият главен инвестиционен директор на NYCRS, Стивън Майер, „SAA остава основата, но TPA е логичната ѝ следваща стъпка“.

Истинската битка ще бъде не между моделите, а между институционалната инерция и нуждата от адаптивност. Управляващите трилиони в пенсионни фондове вече не могат да разчитат, че историята ще се повтори – защото самите пазарни структури се променят по-бързо, отколкото циклите на отчетност. Total Portfolio Approach не обещава чудеса, но обещава нова граматика на управлението: вместо „какъв дял държим в акции“, въпросът става „къде капиталът работи най-добре“.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.