Снимка: iStock

Пазарите обичат да вярват, че евтиното е добро. В Китай днес евтиното боли. От дребните покупки през приложения за доставка до цените на жилища и автомобили – реалността на терена е по-остра от сдържаните официални индекси. Това не е просто статистическа особеност, а психология на икономиката в реално време: когато потребителят очаква утре да е по-евтино, той спира да купува днес. Когато фирмите знаят, че конкуренцията ще продава още по-евтино, те спират да инвестират. И спиралата се затваря.

Историческият контекст насочва към рядък и опасен епизод. Официалната инфлация в Китай от началото на 2023 г. крета около нулата, а по-широкият ценови ориентир — БВП дефлаторът — пада вече десет последователни тримесечия. Това е най-дългият низходящ цикъл в новата история на страната и поставя Китай в изолирана позиция сред големите икономики, с паралели, които неизбежно извикват Япония от 90-те. Разликата е мащабът: китайската икономика е плитко свързана с глобалните вериги на стойността и когато тя започне да „изнася“ дефлация през по-евтини стоки, ударът се връща като бумеранг — маржове на мултинационалните компании се свиват, а търговските напрежения се усилват.

От 67 често купувани продукта и услуги, проследени в 36 големи града, 51 поевтиняват за две години. Крушите са с около 31% надолу, масовият „Greatwall“ червено винo - с 29%, автомобилите на BYD - с 27%, цените на жилищата в големите градове - с 27%, наемите - с 9%, говеждият шол- с 14%, яйцата - с 14%. Традиционните маркери на домашно благосъстояние - се обезценяват синхронно, а хранителната кошница учи домакинствата да „чакат още малко“. По производствената верига натискът е още по-тежък: полисилицият е под една пета от пика си през 2022 г., арматурното желязо удари осемгодишно дъно през май. Когато суровините падат без да стимулират инвестиции, значи увереността, а не цената е проблемът.

Делът на губещите сред публичните компании надхвърля една четвърт — най-много от 25 години. „Зомби“ фирмите, които не покриват лихвите си с оперативна печалба, се увеличават от 19% на 34% за пет години. Капиталовите разходи и инвестициите в R&D спадат медианно за пръв път от десетилетие, а над една трета от дружествата режат персонал през 2024 г. Това е дефлация като корпоративна патология: ценовите войни изяждат маржовете, маржовете изяждат инвестициите, а липсата на инвестиции бетонира ниските цени. Кръгът се затваря не от логика, а от страх.

Когато Китай поевтинява, той променя равновесието на чуждестранните баланси. Продажбите на Apple падат в повечето тримесечия след края на 2022 г.; Starbucks, Volkswagen и Honda отчитат значими спадове спрямо предпандемични нива. Луксозните и козметичните брандове усещат охлаждането на потреблението; средните ценови сегменти влизат в изтощителни промоционни цикли. Външният свят получава „на изгодно“ стоки, но плаща с по-несигурни приходи в Азия и с нови политически напрежения за „свръхкапацитет“ и дъмпинг.

Пекин нарича явлението „инволюция“ — самоунищожителна конкуренция — и удря по ценовите войни в някои отрасли. Паралелно държи педала натиснат в „стратегически“ сектори — ИИ, полу-проводници, зелена енергия — с надеждата, че технологичната продуктивност ще прелее към доходите. Но когато заплатите в частния сектор растат най-бавно в историята на статистиката, а в индустрии като производство и ИТ дори падат; когато началните възнаграждения в „новата икономика“ са с 7% под пика от 2022 г.; когато домакинските спестявания стигат около 110% от БВП — сигналът е един: очакванията са по-силни от стимулите. Потребителят не вярва на утре.

Какво следва? Има три канала, които могат да прекъснат спиралата. Първо, пряк и временен удар по търсенето: универсални потребителски ваучери от порядъка на половин трилион долара биха сменили психологията от „ще почакам“ към „сега има смисъл“. Ако не през кеш, то през масови данъчни кредити, обвързани с бързи покупки и услуги. Второ, стабилизиране на жилищната увереност: не с изкуствено вдигане на цени, а с ясен коридор за банкови преструктурирания, завършване на строежи и институционални наемодатели, които да поставят под наем празни единици с предсказуеми договори. Трето, рефокусиране на индустриалната политика от количествен капацитет към качествени експортни ниши: по-малко субсидирани мегатонове, повече стандарти, марки и IP, които да поддържат цена, а не да я рушат.

Прекалената доза фискален стимул може да разклати вече крехкия имотен сектор; твърде малката — да циментира дефлационните очаквания. Но колкото повече се отлага, толкова по-скъп става навикът да чакаш. Истинската цена на падащите цени не е в процента на индексите, а в ерозията на амбицията: днешният студент не стартира бизнес, утрешният инженер не сменя работа, предприемачът не рискува нова линия. Икономиката се движи не само от разходи и доходи, а от увереност, че утре си струва повече.

Дефлацията не е подарък за потребителя, а данък върху бъдещето. Тя кара хората да харчат по-малко, фирмите да мечтаят по-малко и държавата да импровизира повече. Китай има ресурса да обърне психологията — балансът е мощен, индустрията е дълбока, човешкият капитал е реален. Но битката не е за цифри, а за очаквания. Ако цените падат трета година и никой не вярва, че се връщат, икономиката не се охлажда — тя се вкаменява. Пазарите не обичат изненади, но още по-малко обичат пустота. А дефлацията, ако я оставиш да стане навик, превръща растежа в спомен.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.