Снимка: iStock

Днес във Вашингтон Върховният съд изслушва казус, който рядко виждаме: не просто спор за тарифи, а директен тест каква част от световната търговия може да се прекроява от един подпис в Овалния кабинет. Става дума за това дали президентът може, позовавайки се на Закона за международните икономически извънредни правомощия от 1977 г., да облага внос по широк фронт — от Китай до Бразилия и Индия — без предварителни разследвания и без срокове. На езика на пазара въпросът е прост: ще продължи ли „икономиката по указ“, или се връщаме към по-бавната, но предвидима икономика на процедурите.

Залогът е двоен. Първо, чисто финансов: американските вносители плащат десетки милиарди долари годишно под формата на допълнителни мита; само тази година добавените приходи от подобни мерки достигат стотици милиони долари дневно. Ако съдът отсъди, че обхватът на извънредния закон не включва тарифи, на масата идва неудобен въпрос — ще има ли възстановяване на вече платените суми. Това би намалило ефективната митническа тежест и краткосрочно би подкрепило печалбите и инвестициите на фирмите, но също би пробило дупка в бюджета. Вторият залог е институционален: кой държи ключа към данъчната политика във външната търговия — Конгресът или президентът. Формално Конституцията дава правото за данъци и мита на законодателната власт; практиката на последните години показа колко гъвкаво може да бъде тълкувано „извънредното“.

Има и трета, по-тиха ос: психологията на пазарите. Тарифите работят не само като инструмент, а като сигнал. Те казват на бизнеса, че веригите на доставка може да се преначертаят утре; на инвеститорите — че оценките трябва да включват политическа променлива; на партньорите — че достъпът до най-големия пазар е условен. Именно това „условие“ беше източник на част от тазгодишната волатилност: пазарите трудно ценообразуват политика, която може да се промени за едно денонощие. Ако съдът ограничи тази свобода, краткосрочно ще видим облекчение: по-малко правна несигурност, по-плоска крива на рисковите премии, по-ясни бюджети за 2026 г. Ако я потвърди, ще получим обратното — повече тактическа търговия, по-малко дългосрочни планове и още по-голяма тежест върху индексите, зависими от глобални потоци.

Историческият контекст е ясен: законът от 1977 г. е роден след Уотъргейт, за да сложи рамка на извънредните правомощия. Четири десетилетия по-късно той се превърна в универсален лост: от санкции и финансови блокировки до широки тарифни режими, мотивирани от „извънредност“ — от фентанил до дефицит по текущата сметка. Противниците на тази практика настояват, че думата „мита“ отсъства неслучайно от текста и че никой президент преди не е стигал толкова далеч. Поддръжниците отговарят, че светът е по-опасен, веригите — по-сложни, а реакцията — трябва да е бърза. Преведено: скорост срещу легитимност.

На същия ден, в който съдът отваря вратата към ограничаване на тарифния инструмент, местни избори дават на опозицията кислород и подсещат, че икономическото неудовлетворение — сметките, наемите, несигурността — е реалният електорален термометър. Когато избирателят праща сигнал, че „джобът“ е по-важен от геополитическата поза, съдебното ограничение на мита започва да изглежда не просто юридическа корекция, а социален вентил. И обратно: ако президентската власт бъде потвърдена, тарифите ще останат бързият политически мост към избирателя — „защитаваме работните места“ — независимо от скритата им цена.

В корпоративен план също има двупосочен ефект. За глобалните производители яснота по тарифите означава възможност да спрат скъпото „двойно окабеляване“ на веригите — по една за всеки сценарий. За малкия и среден бизнес — по-малко административен капан: днес фирмите губят месеци и ликвидност, за да докажат надвнесени суми; евентуални масови възстановявания без мощна административна инфраструктура биха блокирали системата. За пазарите — редукция на крайностите: по-малко шокови ротации между „вътрешни бенефициенти“ и „глобални губещи“, по-равномерна бета, по-малко шум върху оценките.

Тук е и истинската дилема на инвеститора. Ако вярваме, че съдът ще отнеме част от „скоростта“ на изпълнителната власт, логичната реакция е да повишим хоризонта: повече капитал към компании с дълги цикли на възвръщаемост, по-малко към тактическите печеливши от тарифни зигзази. Ако очакваме обратното, стратегията става по-опортюнистична: гъвкави експозиции, защита на маржовете чрез по-къси хеджове, внимателно управление на валутния риск и входни цени. И в двата случая ключът е един: да не надценяваме скоростта и да не подценяваме инерцията. Тарифите движат заглавията, но навиците на корпорациите — капиталовите бюджети, договорите, логистичните договорености — се сменят по-бавно.

Пазарите обичат да вярват, че цената съдържа всичко — информация, риск, бъдеще. Но когато в системата влезе извънредност по дефиниция, цената започва да носи и политическа условност. Днешното дело не е просто за това колко високи ще са митата; то е за това колко от бъдещата доходност ще зависи от изборния цикъл, а не от продуктивността, иновациите и труда. Ако Върховният съд постави граница, той няма да „накаже“ една политика — ще върне предвидимостта като обществено благо. Ако не го направи, пазарите ще продължат да живеят в режим на постоянна готовност — с по-висока волатилност, по-кратки хоризонти и по-скъпи грешки.

Америка едновременно иска да бъде фабрика, иска да бъде съдия, иска да бъде и пазар. Когато трите роли се изпълняват еднолично, системата скърца. Когато съдът върне част от тежестта към процеса — бавно, но видно — скърцането намалява. Пазарът не иска герой; иска правила. А днешното изслушване е точно това — тест дали редът е по-силен от импулса.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.