Снимка: iStock

Уолстрийт се събира в Хонконг и говори на един език: 2026–2027 ще бъдат години на селекция, консолидация и дисциплина. От едната страна, Дейвид Соломон вижда „огромен запас“ от големи сделки – изпитите за сливане и придобиване чакат само прозорец на стабилност и по-ясни оценки, за да тръгнат. От другата, Колм Келърър предупреждава, че точно под лъскавата повърхност се надига системен риск – бумът на частния дълг и „рейтинговият арбитраж“ в застраховането приличат твърде много на стар сценарий, в който удобните оценки заместват реалната проверка на риска. А Тед Пик добавя третата координата: апетитът към Китай се връща не като пасивна бета-експозиция, а като търсене на алфа и нови емисии; Индия вече не е „плюс-едно“, а втори полюс на амбицията. Ако съберем трите гледни точки, получаваме карта на пазара за следващите две години: таргетирана консолидация на корпоративния фронт, по-строг кредитен филтър във финансирането и пренареждане на азиатския рисков капитал, в което „или/или“ се заменя от „и/и“.

Соломон чете реалната психология на СЕО-средата: след година на оценки, които паднаха от небето на земята, много бордове вече имат смелост да „преместят фигурите“ – да купят мащаб, да затворят дублажи, да вдигнат рентабилност чрез синергии, вместо да чакат органичен ръст в забавяща се икономика. Това означава, че M&A цикълът ще бъде воден не от евтини пари, а от прагматични модели за възвръщаемост – сделки, в които тъканта на бизнеса (маржове, канали, данни) е по-важна от модата на секторите. Ако 2025 беше година на „мега-думи“ (ИИ, тарифни шокове, геополитически заглавия), 2026 рискува да се окаже година на „мега-дела“ – но от онези, които връщат дисциплината в отчета, а не обещанията в слайда.

Точно тук влиза студеният душ на Келърър: застрахователната индустрия трупа експозиция към частен дълг, където оценяването все по-често минава през по-малки рейтингови агенции и по-еластични методологии. Това напомня болезнено на 2007 г., когато удобните печати скриваха реалната рисковост, докато ликвидността беше обилна. Разликата днес е, че пазарът на частен капитал е станал инфраструктура, а не ниша; ако там има грешна цена на риска, вълната може да мине през пенсионни системи, застрахователи, банки чрез регулаторни арбитражи и да стигне до публичните пазари точно когато те най-много се нуждаят от стабилен прозорец за емисии и сделки. Следователно, M&A оптимизмът и системният риск не се изключват – те съжителстват. И това принуждава инвеститорите да правят най-трудното: да са едновременно смели и подозрителни.

Пик допълва пъзела със сигнал, който Европа и САЩ не бива да пренебрегват: капиталът се връща в Китай не защото „всичко е решено“, а защото „пазарът е твърде голям, за да бъде игнориран“ и защото алфата се търси там, където новите емитенти имат шанс да изпреварят индекса. В същото време Индия ускорява от статут на „допълнение“ към роля на втори двигател – свой собствен цикъл от национални шампиони, който ще конкурира за същите глобални портфейли. Това е важният географски прочит на следващия цикъл: не „Китай срещу Индия“, а „Китай и Индия срещу нашата комфортна пасивност“. За Уолстрийт това означава едно: прозорците за предлагане на нови емисии и за големи сделки ще се определят не само от доходността на трежъритата, а и от пулса на азиатските капиталови пазари.

Какво следва за инвеститорите? Първо, оценките. Ако голяма част от възхода на 2025 дойде от разширение на мултипликатори, 2026 ще наложи доказване на качеството: маржове, свободен паричен поток, дисциплина в капитала. В такъв режим консолидацията се превръща от риск в катализатор – особено в сектори с раздробени структури и дублирани разходи. Второ, кредитът. Апетитът за доходност в бавно растящ свят е рецепта за пренатягане – точно там е предупреждението на Келърър. Трето, географията. Кому и къде ще се плаща премия? На емитенти, които влизат в пазари с истинска дълбочина и с „разказ“ отвъд субсидиите. Именно затова Пик подчерта „новоемисионната среда“ – не като механика, а като психология: когато животът се връща на първичния пазар, капиталът мисли по-дълго от едно тримесечие.

Пазарът се научава да живее с два противоположни импулса едновременно – желание за големи ходове и страх от невидими опашни рискове. Да съчетаеш двете означава да избереш качество пред шум: сделки, които създават структурни предимства; емисии там, където инфраструктурата на капитала е здрава; кредит, който плаща за риска, а не го боядисва. Консолидацията ще бъде наградена, но безнаказаната лековерност – не. В годините, които идват, пазарът ще предпочете мениджъри, които строят крепости, пред тези, които строят фасади.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.