Снимка: iStock

Когато Пекин реши да натисне пауза върху ограниченията за редкоземни метали, а Вашингтон в същия ден замрази част от митата и отложи заплахата за 100% такса върху китайския износ, това не беше просто жест на добра воля пред камерите. Това беше признание и от двете страни, че оръжията на търговската война – редкоземите от китайска страна и митата от американска – започват да нараняват прекалено много реалната индустрия и да създават риск за вериги на доставки, които вече са опънати до краен предел. Точно затова тази сделка между Доналд Тръмп и Си Цзинпин изглежда като „срочна деескалация“: не мир, не нормализация, а 12 месеца въздух в които и двете икономики да видят дали могат да продължат да се конкурират без да се самонараняват.

Същината е проста: Китай казва, че ще издава общи лицензи за износ на ключови материали – редкоземни елементи, галий, германий, антимон, графит – така че американските крайни ползватели и доставчиците им да не спират. Това на практика е отмяна на затяганията от 2022 г. и 2025 г., които бяха проектирани като натиск срещу САЩ и съюзниците им. Срещу това Вашингтон не просто паузира някои „реципрочни“ мита за още една година, а прибира обратно заплахата за 100% tariff от ноември и удължава изключенията по секция 301 до 10 ноември 2026 г. Това е по-голямо от тактическа отстъпка – това е сигнал, че и двете страни са разбрали, че са стигнали до точка, в която ескалацията започва да бие директно в автомобилостроенето, чиповете и отбранителната индустрия, а не в статистиката.

Най-видимата полза ще се усети веднага там, където нервите бяха най-опънати – около Nexperia. Китай поема ангажимент да позволи на китайските ѝ мощности да възобновят доставките, което сваля температурата около автомобилните заводи в Европа и САЩ, които буквално смятаха дни до спиране на линии заради липсващи елементи. Това не е жест към Холандия, а към целия западен автомобилен комплекс, който вече виждаше как спор между Пекин и Хага за собственост и контрол върху един чипмейкър може да прерасне в нов „2021 supply shock“. Сега този сценарий се отлага. Но само се отлага – нищо в сделката не казва, че подобен лост няма да бъде дръпнат отново, ако политическата траектория се влоши.

Интересното в този пакет е, че той не е изцяло технологичен. Докато Пекин връща кранчето на суровините, той в същото време се съгласява да купува американска земеделска продукция – 12 млн. тона соя за текущия сезон и минимум 25 млн. тона годишно за следващите три години. Това е стар, изпитан инструмент в американско-китайските търговски примирия: агросекторът се използва като буфер и като политически сигнал към вътрешната публика в САЩ. От американска страна пък идва друг политически жест – тарифата, въведена като натиск заради фентанила, пада от 20% на 10%, с обещание да изчезне изцяло, ако Пекин реално задържи износа на вещества и прекурсори. Тоест в една и съща сделка има и стратегически рядкоземи, и чип-снабдяване, и соя, и синтетични опиоиди. Това не е класическо търговско споразумение, а пакет за управление на напрежение между две суперсили.

За пазара на технологии посланието е още по-ясно: САЩ признават, че в момента не могат без китайското доминиране в преработката на редкоземи, а Китай признава, че прекаленото оръжизиране на тези материали плаши точно онези компании, които иска да привлече (американски и корейски производители на чипове, европейски автомобилни групи, японски производители на оборудване). Във Вашингтон го казаха почти директно – проблемът с редкоземите е „десетилетен“ и Китай досега не е бил надежден партньор. Сега и двете страни казват: да, ще продължим да се състезаваме за чиповата верига, но няма да я взривим през 2026 г., защото никой няма резервна система на рафта.

Има и геополитически пласт. Срещата Тръмп–Си в Бусан беше подготвена да произведе „положителна картина“ преди по-тежките теми (Тайван, Украйна, киберсигурност). Този търговски пакет я осигури. Но в самия текст на договореното е заложено, че годината „передышка“ е точно една – нищо не е трайно, нищо не е автоматично подновяемо. Това означава, че и Вашингтон, и Пекин си оставят правото догодина да върнат ограничителните режими, ако някоя от другите оси на конфликта тръгне надолу. Това е важно за европейските регулатори и за ЕЦБ, която вчера отбеляза, че глобалната среда остава „тегло“: днешната деескалация изчиства част от риска за цените на индустриалния внос през 2026 г., но не премахва самия модел на търговско оръжизиране.

От гледна точка на Европа това решение е почти подарък. Причината е проста: европейската автомобилна индустрия, машиностроенето и част от отбранителния сектор са най-зависими от китайската преработка на редкоземи, но нямат политическия лост на САЩ да преговарят двустранно на същото ниво. Когато Вашингтон издейства лицензен режим „в полза на американски крайни ползватели и техните доставчици по света“, в този обръч автоматично попадат и германски, и френски, и италиански производители, ако са в американска верига. Това не решава структурния проблем на ЕС – липсата на собствена пълна верига за критични минерали – но купува време. А в геоикономиката времето е валута.

Истинската слабост на пакета е в това, което липсва. Няма окончателно решение за TikTok; китайската страна още не е подписала финалната сделка за продажбата на американските операции. Няма дълбоко уреждане на въпроса за забранените китайски компании в американския чип-сектор – само „разширяване назад“ на едно ограничение. Няма и гаранция, че след година няма отново да видим контрол върху магнити за електромобили и оръжейни системи. С други думи – това е пауза, не промяна на модела.

Голямата картина е, че войната за технологии и суровини не е отменена. Тя само смени скоростта. Китай показа, че може да разхлаби хватката, когато вижда системен риск; САЩ показаха, че могат да спрат митническата ескалация, когато засегне собствената им индустрия. Това е двустранен прагматизъм, не нова епоха на доверие. И точно защото е прагматизъм, той е крехък – ще живее толкова, колкото и двете страни усещат взаимна уязвимост.

Материалът е с аналитичен характер и не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.