Снимка: iStock

След деветнадесет месеца колебание и политически шум, Федералният резерв е на прага на нов цикъл — първият понижаващ цикъл след кризата на 2022 г. Сегашният момент е парадоксален: икономиката все още изглежда стабилна, инфлацията не е овладяна напълно, а политическата динамика около митата и новите тарифи създава усещане за втори пласт напрежение под повърхността. Въпреки това Фед няма избор. Данните за септемврийската инфлация, публикувани с двуседмично закъснение заради блокирането на правителството, дадоха сигнал за охлаждане на ценовия натиск и позволиха на пазарите да заложат почти пълна вероятност за лихвено понижение тази седмица.

Инфлацията по индекса CPI е на 3% на годишна база — горната граница на „новата нормалност“, която самият Фед никога официално не е признал, но вече фактически приема. Основният CPI, без енергия и храни, се повиши само с 0.2% на месечна база — най-бавният ръст от три месеца. Зад тези числа обаче стои крехка структура. Основният принос за забавянето дойде от жилищните разходи — именно компонентът, който се изчислява с най-голямо закъснение и който често изкривява картината. Частните индекси за наеми, като Zillow и Apartment List, показват вече месеци наред реален спад, но официалната статистика едва сега започва да го отчита. Тоест, меките данни може да се окажат временни, а увереността — изкуствена.

Въпреки това Фед е принуден да действа. Политическият натиск за разхлабване на политиката расте — не само заради изборната година, но и заради структурните последици от търговската война. Новите мита, обявени от Белия дом през август, все още не са се проявили напълно в цените. Повечето компании в търговията на дребно разполагат с натрупани запаси от стоки, внесени преди влизането им в сила, което маскира ефекта върху потребителските цени. Истинският удар се очаква през първото тримесечие на 2026 г., когато запасите ще се изчерпат, а търговците ще бъдат принудени да прехвърлят ценовия натиск върху крайния клиент. Именно това прави сегашния спад в инфлацията илюзорен — преди бурята идва привидният покой.

Пазарите, разбира се, реагираха като след всяка доза ликвидност. S&P 500 отново достигна рекорд, доходността по 10-годишните облигации спадна, а индексът на „Magnificent Seven“ — технологичните гиганти — приключи седмицата на нов връх. Във въздуха витае оптимизмът от 2021 г., но с едно съществено различие: този път растежът не идва от иновация, а от очакване за по-ниска цена на капитала. Това не е нов подем, а нова доза в стара зависимост.

В основата на този оптимизъм стои предположението, че митата няма да нанесат сериозен удар върху инфлацията. Пазарът на деривати върху инфлационни суапове показва, че очакванията за 12-месечен хоризонт са близки до нивата отпреди т.нар. Liberation Day, когато Тръмп за пръв път обяви тарифните увеличения. С други думи — инвеститорите не вярват, че митата ще променят тренда. Но историята учи, че ефектът на протекционизма никога не идва веднага. Както през 2018 г., първите месеци след митата изглеждат спокойни, докато веригите на доставки не се изчерпят и производителите не започнат да плащат реалната цена на бариерите.

Политическият фон е не по-малко сложен. След като Вашингтон официално прекрати търговските преговори с Канада и наложи 10% мито заради телевизионна реклама, използваща образа на Рейгън, напрежението в Северна Америка отново расте. Канада вече преживява най-слабия си експорт към САЩ от четири години, а Централната банка в Отава е принудена да намалява лихвите по-агресивно, за да компенсира спада. За Мексико ситуацията е различна — страната вече е основен търговски партньор на Америка, измествайки Китай, и остава ключов елемент от стратегията на „реиндустриализация“ на Тръмп. Тази зависимост прави Северна Америка затворен, но самоподдържащ се икономически блок, в който всеки участник плаща собствената си цена за лоялност.

Отвъд океана ефектът е още по-фин. Европа гледа с тревога как Фед започва цикъл на понижения в момент, когато Европейската централна банка едва успява да запази контрол над очакванията. Разликата между двете монетарни политики може да доведе до ново поскъпване на долара и изтичане на капитал от Стария континент към американските активи. За Германия това означава още по-слаба индустриална конкурентоспособност, а за Италия — по-високи лихви по дълга. Така дори решението на Фед, което на пръв поглед е вътрешен американски акт, ще има глобален ефект — от нови валутни напрежения до евентуално разместване в паричните потоци към Азия.

Исторически погледнато, моментът напомня края на 1995 г., когато Фед също понижи лихвите в условия на все още висока инфлация, за да избегне рецесия. Тогава решението временно спаси пазарите, но постави началото на нов балон, който избухна пет години по-късно. Сега рискът е същият — прекалено много увереност в прекалено несигурна среда. Водещите компании отново изглеждат недосегаеми, пазарът на труда още не е охладнял, а заплатите продължават да растат с 4% годишно. При такава динамика монетарното облекчаване може да се превърне не в стабилизатор, а в катализатор на следващата корекция.

В крайна сметка, дилемата на Фед не е дали да понижи лихвите, а как да убеди света, че го прави от сила, а не от страх. Сигналът, който ще дойде след заседанието, ще има психологическа тежест — дали това е начало на контролиран цикъл или признание, че икономиката е по-слаба, отколкото изглежда. В годината преди изборите, когато инфлацията все още надвишава целта, а пазарите живеят в състояние на илюзорно спокойствие, балансът между доверие и паника е по-тънък от всякога.

Федералният резерв ще намали лихвите — това вече е сигурно. Но въпросът е с какво ще ги замени: с доверие или с нова доза илюзия. Историята показва, че когато централните банки се опитват да успокоят света с думи, най-често идва моментът, в който светът спира да слуша.

*Материалът е с аналитичен характери е не е съвет за покупка или продажба на активи на финансовите пазари.